Клуб „Кемъл“

— Колкото и да си сладкодумен, за мен си оставаш един дрипльо!

Стоун проследи с поглед отдалечаващата се кола. Отдавна беше престанал да реагира на подобни коментари. Хората можеха да мислят какво си щат. А и той наистина приличаше на дрипльо.

Тръгна към Крайбрежния парк на Джорджтаун и сведе очи към кафеникавите води на Потомак, които лениво се плискаха в каменната стена. Тя беше плътно изрисувана с графити. В Джорджтаун бе пълно със забавления, особено за хората с претъпкани портфейли или редовни кредитни карти. Две неща, които Стоун не притежаваше. Но в този късен час дори и най-запалените купонджии се бяха прибрали. Вашингтон все пак бе град, в който се ляга и става рано.

Тази вечер и Потомак беше спокойна. Нямаше го дори полицейския катер, който редовно патрулираше в тази част на реката. Вероятно се беше насочил на юг, към Удроу Уилсън Бридж. Това беше добре. В парка не се виждаха униформени служители на реда, което също беше добре. Америка бе свободна страна, но не чак толкова свободна за онези свои граждани, които живееха в гробища и бяха облечени едва ли не с дрипи.

Крачейки покрай водата, Стоун пресече парка „Франсис Скот Кий“ и мина под Кий Бридж. По мастиленото небе се гонеха светлите петънца на облаците, сред които проблясваха звезди. Поради забраната за нощни полети от близкото летище „Рейгън“ красотата му беше пощадена от обичайните ленти изгорели газове, които го прорязваха денем. Стоун физически усещаше гъстата мъгла, която плъзваше ниско над града. Гласът се разнесе, когато беше на няколко крачки от ярко боядисаната сграда на един от местните гребни клубове.

— Ти ли си, Оливър?

— Аз съм, Кейлъб. Другите дойдоха ли?

Пред очите му бавно изплува фигурата на мъж с шкембенце. Кейлъб Шоу беше облечен с дрехи от XIX век, нахлупил бомбе, скриващо късо подстриганата му сивееща коса. От джобчето на жилетката му се подаваше верижката на старомоден часовник. Имаше дълги бакенбарди, а над горната му устна чернееха тънки мустачки.

— Рубън е тук, но… хм… в момента се облекчава — добави той. — А Милтън още не се е появил.

— Не се учудвам — въздъхна Стоун. — Милтън е умно момче, но страшно разсеяно.

Рубън се присъедини към тях. Не изглеждаше добре. Беше почти двуметров шейсетгодишен мъж с гъста къдрава коса и прошарена брада, облечен с мръсни дънки и пуловер. Носеше доста протрити мокасини. Едната му ръка беше залепена за кръста. Имаше камъни в бъбреците и явно страдаше от поредния пристъп.

— Трябва да влезеш в болница, Рубън — загрижено го погледна Стоун.

— Не обичам да ми човъркат вътрешностите — навъсено отговори гигантът. — Достатъчно го правиха, докато бях в армията. Предпочитам тихо да си страдам, ако нямаш нищо против.

Междувременно се появи и Милтън Фарб. Спря на няколко крачки от тях, потупа три пъти земята с десния си крак и два пъти с левия, придружавайки ритуала с пъшкане и странни подсвирквания. Накрая изрецитира няколко цифри, които очевидно бяха от важно значение.

Другите търпеливо чакаха. И тримата бяха наясно, че ако го прекъснат, чудатият ритуал ще започне отново, а времето им беше ограничено.

— Здравей, Милтън — поздрави Стоун, след като подсвиркванията и пъшкането заглъхнаха.

Милтън Фарб си пое дълбоко дъх, вдигна очи от земята и се усмихна. Беше облечен с шарен пуловер и безупречно изгладени панталони в защитен цвят, а на рамото му висеше черна кожена раница. Беше слаб, среден на ръст и носеше телени очила. Дългата прошарена руса коса му придаваше вид на застаряващо хипи. Но дяволитият блясък в очите го подмладяваше.

— Тук нося хубави неща, Оливър — потупа раницата си той.

— Хайде да тръгваме — обади се Рубън, продължавайки да се държи за кръста. — Утре съм първа смяна на рампата.

Закрачиха напред. Рубън се приближи до Оливър и натика няколко банкноти в джобчето на ризата му.

— Недей — спря го Стоун. — Вече получавам заплата от църквата.

— Знам ги аз техните заплати! Представям си колко ти дават, за да скубеш тревата и да лъскаш надгробните плочи. Още повече, че са ти осигурили и покрив над главата.

— Вярно, но и ти не си цъфнал и вързал, нали?

— Забравяш, че и ти си ми помагал, докато бях без работа, и то години наред — отвърна Рубън, после мрачно поклати глава. — Я ни погледни. Приличаме на банда дрипльовци. Кога успяхме да остареем и да изпаднем до това положение?

Кейлъб се засмя, а Милтън го погледна недоумяващо. Трябваше му известно време да схване, че Рубън се е пошегувал.

— Старостта се промъква незабелязано, но когато настъпи, никой не може да я скрие — въздъхна Стоун. Очите му незабелязано пробягаха по фигурите на тримата му приятели, с които беше преживял много — и добро, и лошо.