Клуб „Кемъл“

— Какъв съм тогава? — извика извън себе си директорът на НРЦ. — Кажи какъв, по дяволите!

— Просто човек, който греши.

На другия ден Алекс и Кейт се срещнаха за обяд. Цял Вашингтон говореше за изненадващата оставка на Картър Грей.

— Оливър не би могъл да има нещо общо с нея, нали? — попита Кейт.

— Аз мисля, че Оливър Стоун е способен на далеч повече неща, отколкото ние с теб допускаме — тихо отвърна Алекс.

След обяда двамата тръгнаха да се поразходят.

— Това място май никога няма да излезе от главата ми — промърмори Алекс, поглеждайки към Белия дом.

— Което означава, че ще трябва доста да се потрудя, за да вкарам там разни други неща — усмихна се Кейт. — Не забравяй, че след няколко години ти ще бъдеш свободен мъж, агент Форд!

Той спря да я погледне, отвърна на усмивката й и поклати глава.

— От известно време насам изобщо не се чувствам свободен мъж.

— Като комплимент ли да го приема?

Той се наведе и я целуна.

— А това отговаря ли на въпроса ти?

Обърнаха се и проследиха с очи хеликоптера, който се вдигна от площадката на Белия дом. На опашката му ясно личеше логото на НРЦ.

— Това май беше последният полет на Картър Грей до Белия дом — промърмори Алекс.

— И слава богу!

— Заместникът му сигурно ще бъде безскрупулен като него…

— Това вече е лоша новина.

— Няма страшно, докато той е тук — каза Алекс и махна към парка „Лафайет“.

Стоун и Аделфия пиеха кафе на една пейка.

Аделфия оживено бъбреше, но вниманието на Стоун беше насочено към голямата бяла сграда отвъд улицата.

Алекс и Кейт продължиха надолу, оставяйки бъдещето на страната в опитните ръце на гражданина Оливър Стоун и клуба „Кемъл“.