Клуб „Кемъл“

— Ами това ни чака — промърмори той, след което вниманието му беше привлечено от оживлението от другата страна на улицата. Полицаи и патрулни коли се събираха на групички, а част от тях заеха позиции на пресечките. После се отвориха внушителните порти от черна стомана, които можеха да издържат директна атака на танк М–1, и на асфалта изскочи черен събърбан с включени сини и червени светлини.

Разбрал какво става, Стоун забърза към близката пресечка. С помощта на бинокъла ясно видя как на Седемнайста улица се изсипа автомобилна кавалкада, в центъра на която се движеше най-уникалната лимузина.

Беше последен модел кадилак, оборудван с най-модерна навигационна и комуникационна техника. Купето побираше шестима пътници, за които имаше удобни кресла от синя кожа, снабдени със сензори за автоматично коригиране на позицията. Имаше компютър, който при нужда изчезваше в една от страничните стени, беше напълно херметизирана, със самостоятелна въздушна система — в случай че кислородът в околната среда не отговаря на необходимите условия. Президентският герб беше щампован върху облегалката на централното кресло; подобни гербове имаше и на страничните врати — както отвън, така и отвътре. В дясната част на предната броня се вееше националното знаме на Съединените щати, а в лявата — президентският флаг, което означаваше, че държавният глава се намира в лимузината.

Отвън купето беше облицовано с антибалистични стоманени панели, а прозорците бяха от непробиваемо стъкло, дебело колкото телефонен указател. Гумите на огромните колела бяха снабдени с устройство за автоматично напомпване, а на табелата с номерата бяха изписани две големи нули. Разходът на гориво беше огромен, но в замяна на това лимузината, която струваше 10 милиона, беше оборудвана с 10-дисков чейнджър и озвучителна система „фул съраунд“. За разочарование на любителите на уникални лимузини този модел не се предлагаше с дилърска отстъпка. Наричаха го на галено „Звяра“, а недостатъците му бяха само два: не можеше да лети и да плава.

В купето светна лампичка и Стоун зърна пътника, прелистващ някакви документи, несъмнено изключително важни. До него седеше още един човек и Стоун неволно се усмихна. Агентите от охраната положително бяха бесни от включената лампичка. Не бива да ставаш толкова лесна мишена дори когато си зад дебела броня и блиндирани стъкла.

На пресечката лимузината намали и Стоун леко се стегна — за част от секундата очите на президента на САЩ Джеймс Бренан срещнаха очите на гражданина Оливър Стоун — заклет противник на заговорите и конспирациите. Президентът направи гримаса и каза нещо, а агентът до него побърза да изключи осветлението в купето. Стоун отново се усмихна. Аз винаги ще бъда тук. По-дълго и от двама ви.

Добре познаваше и човека, който седеше до президента Бренан. Това беше Картър Грей, когото наричаха „Царят на разузнаването“, неотдавна получил министерски правомощия да управлява с желязна ръка бюджет от над петдесет милиарда долара и 120 000 високо квалифицирани служители във всичките 15 разузнавателни агенции на страната. Империята му включваше площадките за изстрелване на шпионски спътници, института по криптология на Агенцията за национална сигурност (АНС), Агенцията за военно разузнаване (АВР), а дори и достопочтеното ЦРУ което преди време беше оглавявал. Хората от Лангли вероятно се бяха надявали, че поради този факт ще бъдат привилегировани, но нищо подобно не се случи. И в Пентагона, където отиваха осемдесет цента от всеки долар за разузнаването, бяха разчитали на лоялността му, тъй като Грей беше заемал поста министър на отбраната. Но и това предположение се оказа напълно погрешно. Грей очевидно знаеше всички вътрешни игри и беше използвал този факт, за да подчини двете ведомства на желязната си воля.

Стоун беше твърдо убеден, че такава огромна власт не бива да се съсредоточава в ръцете на един-единствен човек, защото никой не е застрахован от грешки. Особено пък човек като Картър Грей. Познаваше го от десетилетия, въпреки че ако днес се срещнеха очи в очи, Грей едва ли би познал стария си приятел. Преди години нещата бяха различни, нали, мистър Грей?

Внезапно една силна ръка издърпа бинокъла от ръцете му и той се озова очи в очи с униформен пазач, който нервно стискаше автомат.

— Ако още веднъж го насочиш към президента, няма да го видиш повече! — отсече той. — Ясно ли е, Стоун? Ако не те познавахме, още сега щях да го конфискувам! — След тези думи му върна охлузения военен бинокъл и се отдалечи.

— Упражнявам конституционните си права — промърмори Стоун, внимавайки онзи да не го чуе. След което побърза да прибере бинокъла и да се оттегли в сянката на дърветата.