Клуб „Кемъл“

— Документите ни са в ред — възрази Аднан. — Най-добрите, които могат да се купят с пари.

Иранецът го погледна така, сякаш беше умопобъркан.

— Ние сме въоръжени араби насред свинефермите на Вирджиния! Ще ми снемат отпечатъците и за секунди ще разберат кой съм. — Замълча за миг, после прошепна: — Пипнаха ни! Как е възможно? Как?

— Вероятно заради онова нещо — промърмори Аднан и кимна към мобилния телефон в ръката му. — Постоянно говориш по него, а те умеят да ги проследяват. Вече те предупредих.

— Нека бъде волята на Аллах — промърмори Гул Хан и превключи оръжието си на автоматична стрелба.

Очите на Мохамед бавно се плъзнаха по лицата на партньорите му.

— Ако сега ни спрат, няма да можем да изпълним задачата — каза той. — Мислиш ли, че Аллах го иска? Мислиш ли?! — Млъкна, напълни дробовете си с въздух и отсече: — Сега ме слушайте внимателно! Трябва да ги задържите, докато се измъкна! На около километър западно оттук има още един път. Ще повикам Маруан да ме вземе с друг автомобил. Но през това време вие трябва да ги задържите, ясно?

Аднан се втренчи безмълвно в командира на групата. Ако на неговия език съществуваше еквивалент на думата „шубелия“, той положително би го използвал.

— Хайде, вървете да отвлечете вниманието им! — извика Мохамед и започна да се отдалечава заднишком между дърветата. — Това ще бъде вашата саможертва за делото!

— След като ще мрем, докато бягаш, по-добре ми дай пистолета си — горчиво отвърна Аднан. — На теб и без това няма да ти трябва.

Иранецът измъкна оръжието си от кобура и му го подхвърли.

Грамадният Хан се обърна към хеликоптера и на лицето му се появи усмивка.

— Мисля, че трябва да се прицелим в задното витло, преди да са кацнали — подхвърли през рамо той. — Това вършеше добра работа у дома, когато се биехме с американците. Падаха на земята като круши, а гръбнаците им се трошаха като сухи съчки…

Куршумът го улучи в тила, пречупвайки гръбнака му като съчка. Едрият афганистанец се строполи мъртъв.

Аднан извъртя пистолета от първата си жертва и го насочи към Мохамед, който, станал свидетел на коварната атака, се обърна и хукна да бяга. Но тичането не беше сред силните му качества, а и любимите му каубойски ботуши не бяха създадени с такава цел. Аднан го настигна в момента, в който се препъна в някакъв изгнил дънер и се просна по очи.

Изчака го да се обърне по гръб и го взе на прицел със собствения му пистолет.

От устата на Мохамед се изля порой от проклятия на фарси, заменени от задавени молби на арабски.

— Аднан, моля те! — премина на английски той. — Защо го правиш?!

— Ти търгуваш с наркотици и твърдиш, че парите отиват за делото — отвърна на арабски Аднан. — Но на практика ги харчиш за каубойски ботуши и бижута, а не за каузата на исляма. Ти изгуби пътя, Мохамед. И се превърна в американец. Но аз няма да те накажа заради този грях.

— А за какво?! — изкрещя иранецът.

— Това ще бъде твоята саможертва за каузата!

Не се усмихна, но в очите му проблесна тържество. Куршумът потъна в лявото слепоочие на жертвата, слагайки край на многоезичните молби и проклятия. Аднан притисна пръстите на Мохамед около пистолета му, после го хвърли до него, изправи се и забърза към хеликоптера, който вече беше кацнал на близката поляна и вратата на кабината бавно се отваряше. Беше излъгал, че машината е двуместна, защото можеше да побере четирима. От нея слязоха двама намръщени бели мъже, понесли някакъв товар. Аднан ги заведе при трупа на Мохамед, като пътьом измъкна една пушка от шевролета.

Товарът, който двамата мъкнеха, беше чувал за трупове. В него лежеше човек, който поразително приличаше на Аднан и макар в безсъзнание, все още дишаше. Извадиха го от чувала и го подпряха на едно дърво срещу трупа на иранеца. Аднан подаде портфейла си на единия от мъжете и той го пъхна във вътрешния джоб на човека в безсъзнание. Другият взе пушката от Аднан, сложи я в безжизнената ръка на Мохамед и натисна спусъка. Куршумът отнесе част от лицето на мъжа, когото бяха облегнали на дънера.

Само за част от секундата един жив човек се превърна в труп. Макар и не по своя воля, Аднан бе станал истински експерт в тези постановки. Кой освен един луд би избрал този занаят?

Минута по-късно тримата вече тичаха към хеликоптера, който се вдигна във въздуха в мига, когато вратичката му се затръшна. По корпуса нямаше отличителни знаци, а двамата мъже на предните седалки не носеха униформи. Никой от тях не удостои с поглед Аднан, който се стовари на мястото си и закопча предпазния колан. Сякаш се опитваха да забравят, че изобщо е там.

Изхвърлил от съзнанието си мисълта за мъртвите си спътници, Аднан се отдаде на мечти за славата, която го очакваше. Ако операцията минеше успешно, имената на участниците в нея щяха да останат завинаги в историята. Поколения наред хората щяха да ги споменават с почит и уважение. Официално Аднан ал-Рими вече беше мъртвец. Факт, който го правеше още по-ценен.