Кюрдският кръст

Пред всяка къща при нас също бе запален по един куп дърва, край който обитателите се събраха за приготвяне на вечерята. Къщата на Юсуф Али беше най-малката. Всъщност можех да я нарека колиба. Беше разделена от плет на две части. Едната бяха неизбежните женски „покои“, харемът. Помещението днес бе предоставено на мое разположение. Моят хазяин бе притежавал само убитата от мир махмалли коза. Преживявал бе от нейното мляко и доходите от събирането на шикалки. Освен това получаваше специален малък дял от всеки грабеж, тъй като бе поел службата да пази скалния вход.

Какво можеше да предложи той на мен, високия гост? Този въпрос не го постави в смущение. Когато един беден представител на номадски народ, бил той бедуин, кюрд или киргиз, има гост и не разполага с нищо за ядене, просто отива при съседа или още по-добре при най-богатия мъж на бивака и веднага получава от него каквото му е необходимо. И тъй, Юсуф Али побърза към малкоегунд и донесе брашно, ориз и един тлъст заклан овен, така че гладът бе основно предотвратен.

За съжаление обаче му липсваше едно, а то бе най-главното — тютюнът. Той не се числеше към нещата, които можеха да бъдат безплатно поискани за един гост. Той беше пъхнал една стара лула в пояса си и я местеше насам-натам, поглеждайки ме смутено. Тогава аз отидох да разседлая коня си и донесох от седловия кобур чибука си и торбичката с тютюна. Предложих я на Юсуф Али. Лицето му просия и той извика:

— Какво щастие, ходих, че ти самият притежаваш запас от този извор на наслада. Мен вече ме ядеше горест, че не съм в състояние да ти го предоставя. Но сега моята мъка се превърна в блаженство. Ходех даулета та мазен бекетс, яхримен азис! (Господ да умножи твоето богатство, верни ми приятелю!)

3. Хюсеин Иса

Докато ние, двамата мъже, вършехме с голямо усърдие онзи акт, който западноевропейците окачествяват толкова прозаично като „пушене“, а турците — като „тютюн ичмек“ (пия тютюн), Фатима Мариях приготвяше със забулено лице вечерята. Трябваше курабии да пече, ориз да задуши, овена на шиш да върти. Тъй като аз съм малко гнуслив, много внимавах по какъв начин го прави. Хамдулиллах! Тя беше много, много по-чиста, отколкото бих предположил за една кюрдска жена! Можех с охота да ям! Докато тя шеташе тихо и безмълвно, аз беседвах с нейния мъж върху стотици неща и в хода на разговора го попитах дали Аллах го е лишил от щастието да бъде баща на дете. Тогава неговата доволна досега физиономия стана из един път изключително сериозна. Той се загледа замислено в земята и отговори:

— Не, господарю, не съм лишен от това щастие, което аз може би по-добре би трябвало да нарека нещастие.

— Нещастие? В такъв случай прощавай, дето подкачих този въпрос! Ако ти е погинало любимо дете, знай, че то е при Аллах. Да не говорим повече на тази тема!

— Ох, въпреки това ще говорим! Ти знаеш всичко и ти е известно всичко. Може би ще съумееш да ми дадеш съвет, който да снеме тежкото бреме от моето сърце. Аз имам син, той не е умрял, но е все едно вече мъртъв.

— Все едно? Това означава ли, че още не си сигурен? Да не е отишъл в странство и не се е върнал?

— В странство е и често се връща да ни навестява, защото много ни обича и ни носи всичко, което спестява. Той значи е жив, ала е все едно мъртъв за нас.

— Как да го разбирам това?

— Ще ти разкажа. Дълго време ние напразно се надявахме за дете и накрая сторихме един надр7 че ако късметът се смили над нас, синът ни ще живее и служи само за Аллах и на исляма. Тогава Аллах се смекчи и ни дари със син. Господарю, казвам ти, какво блаженство бе това дете! Момчето имаше очи като диаманти, лице като усмивката на утринна заря, сърце, изпълнено с любов към нас, и разсъдък, който от година на година ставаше по-голям. Пратихме го в Диарбекир при един прочут учен. Трябваше да гладуваме, за да можем да плащаме на този мъж, но го вършехме с удоволствие. След три години той се върна. Можеше да изрече наизуст Корана и всички негови тълкувания. Всички свети книги бяха събрани в главата му, а историята на халифите знаеше като собственото си житие. Бяхме в прехлас от него, благодарехме на Аллах и се молехме за по-нататъшната му благословия. Нашият син, когото бяхме нарекли Хюсеин Иса, трябваше…

— Хюсеин Иса? — прекъснах го аз, учуден от името, тъй като Иса означава Исус.

— Да, нарекохме го Хюсеин по името на най-светия от нашите халифи, а Иса — по това на основателя на християнството. Той е бил силен в словото и ние също го смятаме за пророк. Думите му са били като слънчеви лъчи, осветляващи сърцето, и като ятаган, проникваш през душата. Един такъв словесник, такъв пророк, може би дори Махди, когото всички очакваме, трябваше да стане нашият син. Ето защо към името Хюсеин получи още и името Иса.

— Странно! Предзнаменование ли е било това?

— Какво имаш предвид?