Кюрдският кръст

Какво е станало оттук насетне, не можах нито да видя, нито да чуя, защото ударът на великански силния мъж ми бе отнел съзнанието. Когато дойдох отново на себе си, лежах на открито с вързани ръце и крака и облечен само с риза и панталони. До мен се намираха Халеф и Касем, разсъблечени също като мен.

Беше още ден и ето как можах добре да огледам близката околност. Посред гората беше оголено едно голямо четириъгълно пространство. Отсечените дървета бяха накамарени с короните по периферията на поляната по такъв начин, че бе възникнала една направо непроходима рамка. В нея бе оставена за вход една пролука с ширина, колкото да мине само един ездач. По-късно научих, че има още един такъв вход, а именно скалната порта, през която бяхме дошли. Тя беше замаскирана по такъв начин със споменатия трънлив плет, че приличаше на своего рода стая, от която се излиза само към гората — обстоятелство, което измами и мен.

Помещението беше отворено от три страни. От едната бяхме влезли ние, от другата — малкоегунд и от третата бяха пристъпили нашите нападатели.

По поляната се виждаха стъкмените от стебла и клони колиби на кюрдите. Вътрешността им можеше да се разпределя чрез подвижни плетове стени на произволен брой отделения. Стадата, вкарвани вечер в бивака, сега се намираха с многобройните си въоръжени пастири в гората и по откритите пасбищни площи. Ето защо в заграждението в момента имаше малко мъже, може би трийсетина, десет от които седяха около нас. Но деца и забулени жени щъкаха наоколо в много по-голям брой. Едни бяха заети, а други, ни зяпаха с любопитство и враждебност. Сред споменатите десетима се намираха малкоегунд и исполинът, който ни бе посрещнал. Съдейки по облеклото и въоръжението — имаше само ножа — той беше най-бедният от тях. Като видя, че съм отворил очи, малкоегунд ми заговори враждебно:

— Виждаш колко далеч те отведе недоверието. Сега ще трябва да умрете.

— И да бях проявил доверие към теб, сега пак щяхме да лежим тук — отвърнах аз. — Вие искахте да имате нашето имущество, особено моя кон и пушката ми. При това положение беше все едно дали ви вярваме, или не. Но ние в никой случай няма да умрем.

— Лъжеш се. Екзекуцията ще бъде извършена веднага щом се свечери и се съберат всички. Вие сте проклети християни и сунити, които не могат да очакват милост. Който ви умъртви, него Аллах ще дари с хиляда вечности.

— А аз ти казвам, че никой няма да посмее да сложи ръка за нас.

— Аз пък ти се заклевам в името на Аллах, Хасан, Хюсеин и…

— Стой, не се кълни, защото ще се закълнеш лъжовно — прекъснах го аз. — Аз толкова лесно не мога да бъда екзекутиран. Какво те ползва плячката, която ни отнехте? Моят кон няма да ти се подчинява, а с пушката ми не умееш да боравиш. Ръката ти няма да възпроизведе и един изстрел.

Карабината ми, с други думи, лежеше пред него. На това се базираше моят план за спасение. Искаше ми се да дължа нашата свобода единствено на себе си. Срещата ни с кюрдката Фатима Мариях щях да изиграя като последен коз. След последните ми думи лежащият от дясната ми страна Халеф каза на своето могребско наречие, което кюрдите не разбираха:

— Сихди, докато беше в несвяст, той веднага опита да стреля с карабината. Но това не му се удаде. Бъди умен и се престори, че искаш да му покажеш. Така ще ни спасиш!

— Тъкмо това е моят план — отговорих му аз на същото наречие. — Ще му…

— Мълчи! — сопна ми се малкоегунд. — Нямате право да си приказвате по начин, който не разбираме. Що се отнася до пушката ти, ще трябва да ми обясниш какви са й чалъмите.

— И ако не го кажа?

— Тогава ще бъдеш наказан с десетократна смърт. Иначе ще бъдете застреляни. Но откажеш ли да ми съобщиш онова, което искаме да знаем, ще те вържем за някое дърво и бавно ще те горим отдолу нагоре.

От кюрдите може да се очаква подобна жестокост. Дадох вид, сякаш съм се уплашил, но привидно се противях да изпълня искането му, докато той подсили заканите си и сега проявих смирение. Същевременно обаче отбелязах, че с вързани ръце не мога да демонстрирам как се борави с пушката.

— Ще ти ги отвържа — отговори малкоегунд зарадван.

Дойде чевръсто и ми освободи ръцете. После ми подаде карабината. Спечелих. Скоро щяхме да можем да тръгнем когато и накъдето си искаме. Знаех го. Изправих се до седнало положение, приготвих се за стрелба и казах:

— Следи как стрелям! Виж най-дългия дъбов клон на второто дърво там отсреща. На него има четири шикалки. Аз ще ги сваля с изстрели. Внимавай!