Влязох с нея, за да не ме гледат другите — от съображение към нейния мъж, а и… заради самия мен. Хаджи Халеф ни последва. Вмъкнах внимателно окото отново на мястото му. После той ми спря кръвотечението и ми сложи мокър компрес. По време на тази работа чухме да прозвучава протяжен крясък, но не му обърнахме внимание. По-късно дойде малкоегунд, за да ме покани да отида у дома му като гост. Не отказах, защото оставането ми при Юсуф Али не можеше да продължи. Когато излязохме от къщата, той седеше сам при огъня. Минахме край него, без да го зачетем.
Трябваше да седна при огъня на селските старейшини и да ям с тях, но желанието ми за ядене бе преминало. Носът и окото ме боляха и като си мислех за Хюсеин Иса и майка му, не можех да сложа и хапка в устата. Ето защо и тук влязох в къщата и седнах в определеното за мен отделение. Нежният хаджи Халеф ми поставяше студени компреси.
Бе минало доста време, когато от далечината се донесе някаква гюрултия. Сякаш нейде отдолу беше прозвучал подигравателен кикот. Отвън се извисиха гласове, като че хората се караха. Не им обърнах внимание. След малко влезе малкоегунд и каза:
— Ходих, Юсуф Али иска да говори с теб. Жена му също те моли настоятелно да изпълниш неговото желание.
— Идвам веднага.
Той, изглежда, не беше очаквал такава готовност, но се отдалечи без излишни приказки. Последвах го с Халеф. Юсуф Али и жена му стояха сами. Другите кюрди и кюрдки се бяха отстранили от тях — защо, за мен бе лесно обяснимо.
— Господарю, помогни ни, синът ми е пленен! — извика ни Фатима Мариях, като се свлече пред мен на колене и вдигна умолително сключените си ръце.
— Пленен? — попитах, докато я изправях. — От кого?
— От мир махмалли.
— Откъде го знаеш?
— Те ни го изкрещяха.
— А-а! Воят, който и аз чух!
— Чул си го? Те викаха продължително: „Хюсеин Иса пленен, Хюсеин Иса пленен!“
— Как пък е попаднал в ръцете им? Да не си е тръгнал?
— Бил е заставен. След като те удари, баща му го извел през портата и му забранил да се връща повече тук. Синът ни си тръгнал безмълвно. Мир махмалли трябва да са били наблизо, защото чух дълъг, тревожен крясък.
— Те са се промъкнали до бивака заради мен. Аз също чух крясъка, но нямах представа какво означава.
— Аз също, защото едва по-късно научих от моя мъж, че синът ни си е заминал. Мир махмалли го заловили и отвели, когато изкрещял. После ни викнаха отсреща, че са го пленили. Помогни ни, о, господарю! Ти си единственият, който може да ни помогне!
— Аз? Защо само аз? Тук стоят повече от петдесет въоръжени мъже. Хайде, о, малкоегунд! Трябва незабавно да отидем отсреща и да го спасим, защото след случилото се днес мир махмалли няма да се поколебаят да го убият.
Предводителят поклати глава и отговори:
— Ако го убият, за нас това може да е само приятно. Той е станал християнин и повече не ни интересува.
— Но той е човек и е от вашето племе!
— Беше, сега вече не е. Племето го отлъчи.
— Значи напълно се отказвате от него?
— Напълно.
— Помислете тогава, че аз съм ваш гост! Обявявам го за свой брат; така той става ваш и вие сте длъжни да го спасите.
— Един отстъпник не може при тези условия да бъде наш брат. Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса, в когото вярва!
Тогава и Юсуф Али, който досега беше мълчал, повтори глухо тези думи:
— Той е оставил Мохамед. Нека го спаси Иса! Иса не е в състояние да го стори. Мир махмалли са твърде кръвожадни и твърде силни!
— Но Иса е по-силен от тях и всички хора — отвърнах аз. — Халеф, тръгваш ли с мен?
— Да — отговори веднага хаджията.
— Но ние ще рискуваме живота си и не познаваме местността.
— Местността скоро ще сме я опознали, а където рискуваш ти, там съм и аз. Отивам да си взема пушката.
— Тя ти е излишна, също и пищовите. Аз ще ти дам револверите си, а освен това имаш и ножа. Това ти е достатъчно.
Понеже имуществото ни бе честно върнато, аз отново си притежавах револверите. Влязохме в къщата и аз си взех карабината. Когато излязохме пак, Юсуф Али стоеше вън със своето дълго копие. Той каза:
— Ходех, тръгвам с вас. Трябва да си върна сина.
— Остани! — наредих му аз. — Ти с нищо няма да ни бъдеш полезен.
Той не искаше да се подчини, но когато му обясних защо ще ни бъде пречка, ме послуша. Придружи ни с жена си до изхода, за да ни пропусне. Когато се намерихме вън, тя помоли:
— Направи всичко възможно, господине, но пази и своя живот! Бог да те съпътства и да спаси чрез теб сина ми! И за теб, и за него ще се моля.
4. Ес Салиб
Откровено ще призная, не се чувствах добре. Е, да, не бях ранен, но носът ме болеше, а окото ми гореше като огън. А как щеше да ми бъде необходимо зрението в тази тъмна нощ и в непознатата местност! Към това се добавяше и обстоятелството, че ако мир махмалли ни спипаха, щяха да бъдат извън себе си от възторг. Но нямаше място за колебания, защото ако искахме наистина да помогнем, трябваше бързо да действаме.