Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Кралят не вярваше, че джуджетата могат да се борят и да убиват дракони като Смог, съмняваше се също, че биха могли чрез кражба или нещо подобно да се доберат до съкровището, а това показва, че той беше мъдър елф, по-мъдър от жителите на града, макар че всъщност нямаше да излезе прав, както ще видим накрая. Той изпрати свои разузнавачи по бреговете на езерото и на север към Планината — докъдето смееха да се приближат — и зачака.

Като изминаха две седмици, Торин взе да мисли за тръгване. Докато все още траеше въодушевлението на града, пътешествениците можеха да получат голяма помощ, а забавеха ли се прекалено, отношението към тях можеше и да се поохлади. Ето защо Торин каза на старейшината и неговите съветници, че скоро той и другарите му ще трябва да потеглят към Планината.

Това изненада, дори малко поуплаши старейшината и той взе да се пита дали в края на краищата Торин действително не е потомък на някогашните крале. Изобщо не беше допускал, че джуджетата ще се осмелят да тръгнат към Планината и към Смог, защото все ги бе смятал за някакви измамници, които рано или късно ще бъдат разобличени и прогонени. Той обаче се лъжеше. Торин действително беше внук на Краля под Планината, пък и никога не можеше да се знае на какво би се решило едно джудже, за да си отмъсти и да си възвърне отнетото.

Всъщност старейшината никак не съжаляваше, че гостите искат да си тръгнат. Тяхната издръжка му струваше твърде скъпо, а и с идването им в града бе започнал един дълъг празник и никой не работеше. „Нека отидат да обезпокоят Смог, пък ще видим той как ще ги посрещне!“ — помисли си старейшината, а гласно рече:

— Разбира се, о, Торин, син на Траин и внук на Трор! Ти трябва да си потърсиш онова, което ти принадлежи. Настъпил е уреченият час. Ще ти помогнем с каквото можем и ще се надяваме да ни се отблагодариш, когато си възвърнеш кралството.

И тъй, един ден, когато есента бе вече доста напреднала и студеният вятър ронеше бързо последните листа, три големи лодки, натоварени с гребци, джуджетата, господин Бегинс и голямо количество храна потеглиха от Езерния град. По околни пътеки бяха изпратени товарни коне и понита за езда, които трябваше да чакат пътешествениците на уреченото място, където те щяха да слязат от лодките. Старейшината и неговите съветници пожелаха на гостите си добър път от стъпалата на градската община, които слизаха до самото езеро. Жителите на града пееха песни от кейовете и прозорците. Белите гребла се потопиха с плясък и лодките с пътешествениците поеха на север, нагоре по езерото — за последния етап от тяхното дълго пътешествие. Единствен Билбо се чувстваше крайно нерадостен.

11. На прага

След два дни те стигнаха края на Дългото езеро и навлязоха в Тичащата река. Сега вече всички виждаха Самотната планина, възправена, мрачна и висока, пред тях. Реката течеше буйно и лодките напредваха бавно. В края на третия ден, няколко километра нагоре по реката, те свиха към левия, или по-точно към западния й бряг и слязоха от лодките. Тук вече ги чакаха конете, натоварени с храна и другите необходими неща, а също и понитата, които щяха да яздят. Пътешествениците натовариха върху понитата каквото можаха, а останалото прибраха под една шатра. Никой от жителите на града, дошли да придружат конете, не пожела обаче да остане с тях тъй близо до подножието на Планината, та макар и само за една нощ.

— Нека първо се сбъднат песните — рекоха те.

В тези пусти места беше по-лесно да се повярва в дракона, отколкото на думите на Торин. Впрочем запасите им не се нуждаеха от охрана, защото цялата местност наоколо беше безлюдна.

И тъй, придружителите им ги оставиха и бързо се спуснаха — едни надолу по реката, други по пътеките към вътрешността, макар че вече се свечеряваше.

В студената нощ джуджетата се почувстваха много самотни и настроението им рязко спадна. На следния ден потеглиха отново. Балин и Билбо яздеха последни, като всеки от тях водеше край себе си за юздата по едно натоварено пони. Другите вървяха по-напред; движеха се бавно и внимателно избираха откъде да минат, защото пътеки изобщо нямаше. Насочиха се на север, встрани от Тичащата река, и все повече наближаваха едно голямо разклонение на Планината, което се простираше на юг към тях.

Пътуването беше мъчително; всички мълчаха и само се оглеждаха плахо; не се чуваха нито смях, нито песен, нито звуци на арфа. Самоувереността и надеждите, събудени в сърцата им от старите песни край езерото, сега угаснаха и на тяхно място се възцари мрачно униние. Всички знаеха много добре, че пътуването наближава своя край и че този край може да бъде ужасен. Местността около тях стана съвсем пуста и безрадостна, макар Торин да твърдеше, че някога била китна и зелена. Трева почти нямаше, скоро вече не се виждаха нито храсти, нито дървета, само изпочупени и обгорели останки стърчаха тук-там, за да напомнят за онова, което е изчезнало. Бяха стигнали до Драконовия пущинак — и то тъкмо към края на годината.