Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Но хората помнеха малка част от всичко това, макар някои все още да пееха песни за джуджетата владетели на Планината — Трор и Траин от Дуриновия народ, за идването на дракона и за гибелта на господарите на Дейл. В някои песни се казваше, че един ден Трор и Траин ще се върнат и тогава от Планината по реките ще протече злато и цялата околност ще се огласи отново от песни и смях. Но тази хубава легенда не пречеше на всекидневната им работа.

Щом салът от бурета се появи, от града към него се отправиха лодки и множество гласове взеха да приветстват салджиите. После хвърлиха към сала въжета, греблата на лодките зацепиха водата и скоро буретата бяха издърпани от течението на Горската река и откарани зад скалистия нос в малкия залив на Езерния град. Там ги закотвиха близо до началото на големия мост към сушата. Скоро от юг щяха да дойдат хора и да вземат една част от буретата, а другата част да напълнят с донесените от тях стоки и да ги пратят нагоре по реката на горските елфи. Междувременно буретата останаха да се полюшват във водата, а елфите салджии и гребците от лодките отидоха да се гощават в Езерния град.

Те безкрайно щяха да се изненадат, ако можеха да видят какво стана край брега, когато си тръгнаха и наоколо паднаха нощните сенки.

Билбо първо преряза въжетата на едно от буретата, избута го към брега и отвори капака. Отвътре с охкане се подаде едно от злощастните джуджета. По цялата му брада лепнеше мокра слама, а то, горкото, беше така вдървено, натъртено и ожулено, че едва можа със залитане да прегази плитката вода и стенейки се строполи на земята. Имаше вид на освирепяло от глад куче, което цяла седмица са забравили вързано в колибата без храна. Трудно можеше да се познае, че това е Торин, ако не беше златната верижка около врата му и вече измърсената и изпокъсана небесносиня качулка с потъмнял сребърен пискюл на края. Мина доста време, докато той намери сили да проговори на хобита.

— Хей, жив ли си, или си умрял? — попита го доста ядосано Билбо. Той навярно беше забравил, че е похапнал здравата, поне един път повече от джуджетата, че си е движил свободно краката и ръцете и че е дишал чист въздух на воля. — Ти май си мислиш, че още си в затвора, така ли? Ако искаш изобщо да не умреш от глад и да продължиш това глупаво приключение — в края на краищата вие сте го замислили, а не аз, — най-добре ще е да си поразтриеш ръцете и краката и да се опиташ да ми помогнеш да освободим другите, докато не е станало късно!

Строгите думи на Билбо накараха Торин да дойде на себе си. Той изохка още няколко пъти, после стана и доколкото му позволяваха силите, се залови да помага на хобита. Трудно и неприятно беше да се гази в тъмното из студената вода и да се открие в кои точно бурета имаше джуджета. Торин и Билбо почукваха отвън и подвикваха тихичко, но само шест от джуджетата им отговориха. Двамата спасители бързо ги измъкнаха и им помогнаха да стигнат до брега, където те насядаха или налягаха, като стенеха и мърмореха. Бяха тъй измокрени, тъй ожулени и вдървени, че не можеха да разберат, че са спасени, нито пък да благодарят за това както следва.

Дуалин и Балин се чувстваха най-зле, така че помощ от тях не можеше да се очаква. Бифур и Бофур не бяха толкова изтормозени, нито толкова мокри, но легнаха на земята и отказаха да се помръднат. Фили и Кили, които бяха млади (за джуджета), а и бяха пътували сравнително удобно — в по-малки бурета и с повече слама в тях, — се измъкнаха усмихнати; имаха само по някоя синина тук-там, а и крайниците им много бързо се раздвижиха.

— Дано никога вече през живота си не видя ябълки! — рече Фили. — Моето буре беше цялото пропито с дъха им. Истинско мъчение е да усещаш непрестанно мириса на ябълки, когато едва можеш да се помръднеш, когато ти е студено и чак ти премалява от глад. Бих могъл да ям с часове, без да спирам, всичко друго на света, но ябълки — никога!

Фили и Кили с готовност се заловиха да помагат. Най-накрая Торин и Билбо откриха останалата част от джуджетата и ги освободиха. Клетият дебел Бомбур или беше заспал, или припаднал. Дори, Нори, Ори, Оин и Глоин направо бяха подгизнали от вода и изглеждаха полумъртви. Наложи се да ги пренесат един по един и да ги оставят да лежат безсилни на брега.

— Е, вече сме всички заедно! — рече Торин. — Трябва да благодарим на съдбата и на господин Бегинс. Той, струва ми се, напълно заслужава това, макар че все пак можеше да ни уреди и малко по-удобно пътуване. Но, тъй или иначе — още веднъж на твоите услуги, господин Бегинс! Без съмнение ние ще осъзнаем напълно колко сме ти задължени, след като се нахраним и посъвземем. А междувременно какво предлагаш да правим оттук нататък?

— Да отидем в Езерния град — каза Билбо — Друга възможност не виждам.