Вкопчени в скалната стена отдясно, те мълчаливо тръгнаха един подир друг по тясната площадка; и както вървяха, изведнъж край тях зейна отвор към нещо като ниша със стръмни стени и затревен под. Входът, който така неочаквано бяха открили, не можеше да се види отдолу поради надвисналата скала; не можеше да се види и отдалеч, защото беше съвсем малък и приличаше по-скоро на някаква тъмна цепнатина. Нишата не беше покрита отгоре, а стената в дъното й беше така гладка, особено в долната си част, сякаш бе зидана, макар по нея да не се виждаха никакви вдлъбнатини. Въпреки че нямаше следи нито от подпори, нито от греди или от праг, въпреки че не се виждаха резе, лост или ключалка, тримата изследователи бяха сигурни, че най-сетне са открили вратата.
Те удряха по стената с юмруци, бутаха я, блъскаха я, умоляваха я да се отвори, изричаха разни заклинания, но тя не се и помръдна. Накрая седнаха изтощени на тревата да си починат, а привечер заслизаха обратно по опасния път.
Тази нощ в лагера цареше голямо вълнение. На сутринта всички джуджета отново се приготвиха за път. Само Бофур и Бомбур останаха да пазят кончетата и онази част от храната, която бяха донесли със себе си от реката. Другите слязоха в долината, а оттам по новооткритата пътека се изкачиха до тясната площадка. Тя обаче наистина беше толкова тясна, че ако се опитаха да вървят по нея с торбите и вързопите си, рискуваха да полетят в дълбоката сто и петдесет стъпки пропаст от външната страна и да се пребият върху острите скали долу. Ето защо те оставиха багажа, всеки омота около кръста си по едно здраво въже и така, без злополуки, стигнаха до малката затревена ниша.
Там устроиха третия си лагер, като изтеглиха отдолу с въжета каквото им трябваше. Пак с въжетата спускаха от време на време някое от по-пъргавите джуджета, например Кили, за да поддържа връзка с останалите долу двама пазачи или пък да замества Бофур, когато той бе изтеглен в по-горния лагер. Бомбур не искаше да се качи нито по пътеката, нито пък да бъде изтеглен с въже.
— Много съм пълен за такива тесни пътеки — упорстваше той. — Ще ми се замае главата, ще си застъпя брадата и тогава пак ще останете тринайсетима. А пък пресуканите ви въженца са твърде слаби, за да издържат на моята тежест.
За негово щастие обаче, както сами ще видите, това не излезе така.
Междувременно няколко от джуджетата, изследваха внимателно тясната площадка и откриха една пътека, която водеше още по-нагоре из Планината, но не посмяха да тръгнат по нея, а и тя едва ли щеше да им бъде полезна. Тук, горе, цареше дълбока тишина, която не се нарушаваше нито от птичи крясък, нито от някакъв друг звук; само вятърът свистеше в процепите между скалите. Джуджетата говореха тихо, не викаха и не пееха, защото опасността ги дебнеше иззад всяка канара. Онези, които се мъчеха да открият начина за отваряне на тайната врата, не бяха постигнали някакъв успех. Те нямаха търпение да разчитат подробно руническите и лунните букви, а неуморно се мъчеха да попаднат на онова място в гладката стена, където се намираше вратата. От Езерния град бяха донесени кирки и разни други инструменти и отначало се опитаха да ги използват. Когато удариха по камъка обаче, дръжките на кирките се строшиха и нараниха лошо ръцете им, а стоманените острия се огънаха като олово. На всичко отгоре цялата околност се огласи от страшен шум. Тогава разбраха, че по този начин няма да се преборят с магията за отваряне на вратата.
Билбо намираше седенето на прага за тягостно и скучно. Впрочем истински праг нямаше, но джуджетата наричаха така на шега тясното затревено пространство между стената и отвора, спомняйки си думите на Билбо при гостуването им в неговата дупка, когато той ги бе посъветвал „да поседят на прага, докато измислят нещо“. И те седяха и мислеха, суетяха се безцелно наоколо и ставаха все по-мрачни и по-мрачни.
Настроението им, което се бе повишило малко при откриването на пътеката, сега отново спадна. И все пак те не искаха да се предадат и да си тръгнат. Билбо също започна да губи надежда. Той по цял ден не вършеше нищо, а само седеше, опрял гръб на гладката стена, и се взираше през отвора на запад към равнините долу, към Мраколес, възправен като някаква черна стена, и към земите отвъд, сред които понякога му се струваше, че съзира, малки и далечни, самите Мъгливи планини. Когато джуджетата го питаха какво прави, Билбо отговаряше:
— Нали казахте, че седенето на прага и мисленето било моя работа; затова, както виждате, седя и мисля.
Кой знае обаче дали наистина мислеше за работата си, или пък за онова, което лежеше някъде отвъд, в синкавата далечина, за спокойната западна земя, за Хълма и за удобната хобитова дупка под него.
Точно в средата на затревения под на нишата имаше един голям сив камък и Билбо от време на време спираше мрачния си поглед върху него или пък започваше да следи множеството грамадни охлюви, на които малката ниша с прохладни стени явно много се харесваше и те бавно пълзяха насам-натам, оставяйки лепкава диря след себе си.