Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Докато слушаше откъслечните разговори на салджиите и се мъчеше да ги свърже в едно цяло, той разбра, че е имал голям късмет, загдето я вижда изобщо, дори и от това разстояние. Колкото и мъчително да бе затворничеството му в двореца, колкото и тежко да бе сегашното му положение (да не говорим пък за джуджетата, които се намираха под него), той все пак имаше по-голям късмет, отколкото можеше да предполага. Разговорът се въртеше все около търговията, която се водела по водните пътища, и около нарасналото движение по реката, тъй като пътищата от изток към Мраколес или отдавна били заличени, или пък по някакви причини вече не се използвали. Ставаше дума също и за споровете между езерните хора и горските елфи около поддържането на Горската река и бреговете й.

Тукашните места се бяха променили много от дните, когато джуджетата живееха в Планината — дни, за които сега се носеха само смътни легенди. Промени бяха настъпили дори и напоследък, след като Гандалф получи последните си сведения. Продължителни пороища бяха препълнили реките, които течаха на изток; освен това бе имало едно или две земетресения (който някои бяха склонни да приписват на дракона — като неизменно отправяха проклятия по негов адрес и поглеждаха мрачно към Планината). Блатата и тресавищата се разпростираха все по-нашироко по двата бряга. От пътищата вече нямаше и помен, тъй че мнозина странници изчезваха в опитите си да ги открият отново. Пътят на елфите през гората, който джуджетата избраха по съвета на Беорн, също бе станал опасен и се губеше някъде в източния край на гората. Единствено по реката все още можеше да се стигне безопасно от северните покрайнини на Мраколес до земите в подножието на Планината, а реката пък се пазеше от Краля на горските елфи.

Както виждате, Билбо бе пристигнал дотук по единствения възможен път. Може би господин Бегинс, който седеше разтреперан върху буретата, щеше да се поуспокои малко, ако знаеше, че всички тези новини бяха стигнали вече и до Гандалф. Те бяха разтревожили вълшебника и той всъщност привършваше другата си работа (която не влиза в този разказ) и се готвеше да тръгне да търси Торин и съдружие. Но Билбо не знаеше това.

Знаеше само, че реката продължава все напред и напред, че е страшно гладен, че има силна хрема и никак не му се нрави Планината, която сякаш се мръщеше заплашително насреща му и настъпваше към него. По едно време обаче реката отново свърна леко на юг и Планината се отдръпна. Най-сетне, късно следобед, бреговете станаха скалисти, многобройните ручейчета пак се събраха в един дълбок и буен поток и салът се понесе със страшна бързина.

Слънцето беше залязло, когато след още един завой на изток Горската река се вля в Дългото езеро. Устието й беше широко и от двете му страни се издигаха високи скали с купища речен чакъл в подножията. Дългото езеро! Билбо никога не си бе представял, че нещо друго освен морето може да изглежда така необятно. Езерото беше толкова широко, че срещуположните му брегове изглеждаха далечни и смътни; за дължината пък да не говорим — северният му край откъм Планината изобщо не се виждаше. От картата обаче Билбо знаеше, че някъде там, където блещукаха звездите на Голямата мечка, от Дейл към езерото се спуска Тичащата река, съединява се с Горската река и двете изпълват с водите си една някогашна дълбока скалиста долина. В южния край на тази долина буйните реки отново се изливаха през високи водопади и поемаха забързано към непознати земи. В смълчаната привечер шумът на водопадите долиташе като далечен рев.

Близо до устието на Горската река се намираше необикновеният град, за който Билбо бе научил от разговорите на кралските прислужници в избата. Този град не беше построен на сушата, където имаше само няколко бараки и временни постройки, а вътре в самото езеро. Един скален нос го предпазваше от стремително нахлуващите речни води и образуваше около него тих залив. Голям дървен мост водеше до оживения град, построен върху дебели дървесни стволове. Това обаче не беше град на елфи, а на хора, които все още се осмеляваха да живеят в подножието на драконовата планина. Те продължаваха да благоденстват благодарение на търговията със стоки, които идваха от юг по голямата река и се извозваха до техния град. Но в някогашните честити дни, когато Дейл беше богат и процъфтяващ, те бяха много заможни и могъщи, имаха цели флотилии от лодки — едни пълни със злато, други с въоръжени бойци — и водеха смели войни, за които сега се носеха само легенди. Гниещите подпори на друг, по-голям град все още можеха да се видят около бреговете, когато водите на езерото се отдръпваха.

Езерния град