Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Пътниците вървяха в редица по един. В началото на пътеката имаше нещо като свод, който водеше към тъмен тунел. Сводът бе образуван от преплетените клони на две грамадни, приведени едно към друго дървета. Те бяха толкова стари и така задушени от бръшлян и лишеи, че по тях бяха останали само по няколко почернели листа. Пътеката беше много тясна и лъкатушеше между стволовете.

Скоро светлината, която проникваше през свода в началото на пътеката, заприлича на малка бяла точица далеч назад, а тишината стана така дълбока, че стъпките им просто кънтяха и дърветата сякаш се привеждаха надолу, за да ги слушат.

Когато очите им посвикнаха с полумрака, те започнаха да се взират в смътните тъмнозелени сенки от двете страни на пътеката. Понякога тъничък слънчев лъч, успял да намери пролука между листата и да се промъкне през сплетените клони и вейки, се изпречваше пред тях, прозрачен и сияен. Това обаче се случваше рядко и скоро съвсем престана да се случва.

В леса се срещаха черни катерици. С острите си очи Билбо ги зърваше как профучават през пътеката и се скриват зад стволовете на дърветата. Чуваха се и разни странни звуци — сумтене, шум от бързо преминаване и шмугване в храстите или сред листата, покриващи на места земята с безкрайно дебела покривка. Билбо обаче не можеше да види кой издава тези шумове. Но от всичко най-противни бяха паяжините: черни, гъсти, с необикновено дебели нишки, често разпрострени от дърво до дърво или заплетени в долните клони от двете им страни. Над самата пътека нямаше паяжини, ала така и не разбраха дали това се дължи на магия или пък на някаква друга, необяснима причина.

Скоро пътниците намразиха гората тъй силно, както бяха намразили и тунелите на гоблините. Тя сякаш нямаше край, а те вървяха неспирно, жадни да зърнат слънцето и небесата, да усетят по лицата си полъха на вятъра. Тук, под горския покрив, въздухът не помръдваше; беше застоял, тъмен и душен. Дори и джуджетата, които бяха свикнали да прокопават тунели и понякога дълго живееха, без да зърнат слънчева светлина, сега дишаха с усилие. А какво да кажем пък за хобита, който — макар и да обичаше удобната си и спретната дупка — винаги предпочиташе да прекарва летните дни на открито! Сега той направо чувстваше, че бавно се задушава.

Нощем беше още по-лошо. Ставаше тъмно като в рог, толкова тъмно, че не се виждаше нищо. Билбо размахваше ръка под самият си нос, без да я види. Впрочем няма да бъде вярно, ако кажем, че не се виждаше съвсем нищо — в мрака се виждаха някакви очи. Всички спяха, плътно сгушени един в друг, като се редуваха да стоят на пост. Когато идваше редът на Билбо, той различаваше разни отблясъци в тъмнината наоколо: понякога чифт жълти, червени или зелени очи се втренчваха в него съвсем отблизо, после бавно се отдалечаваха и изчезваха, за да проблеснат отново на друго място. Нерядко те го стрелкаха от надвисналите над него клони и тогава той се изплашваше до смърт. Най-противни от всички му бяха обаче едни белезникави изпъкнали очи.

„Очи на насекоми — мислеше си той, — а не на животни, само че на доста големи насекоми.“

Макар и да не бе много студено, отначало нощем палеха огън, но скоро се отказаха — той привличаше наоколо стотици и стотици очи, макар че неизвестните съществата много се пазеха да не показват телата си в трепкащата светлина на пламъците. Още по-лошо беше, че пламъците привличаха и хиляди тъмносиви и черни нощни пеперуди — някои от тях големи почти колкото длан, — които пърхаха и бръмчаха около ушите им. Не се търпяха и огромните черни прилепи. Затова престанаха да палят огън и по цяла нощ дремеха седнали в безмерната, злокобна тъмнина.

На Билбо му се струваше, че това продължава цяла вечност. На всичко отгоре той беше и винаги гладен, защото се хранеха крайно пестеливо. Дните се нижеха един след друг, а гората си оставаше все същата и те започваха да се безпокоят. Запасите от храна не бяха неизчерпаеми и всъщност вече отиваха към привършване. Опитаха се да стрелят по катерици и след като похабиха много стрели, успяха да свалят една точно на пътеката. Когато я опекоха обаче, тя имаше такъв отвратителен вкус, че повече не повториха опита. Мъчеше ги и жажда, защото водата им също не беше в изобилие, а през цялото време не бяха срещнали нито един извор или поток.

Такова бе положението, когато един ден на пътя им се изпречи река. Тя течеше бързо и устремено, но не беше много широка и водите й бяха черни — или поне така изглеждаха в мрака. За щастие Беорн ги бе предупредил за нея, иначе независимо от цвета й щяха да утолят жаждата си, а и да напълнят някои от изпразнените вече мехове. Сега обаче мислеха само как да я преминат, без да се измокрят. Някога над реката бе имало мост, но той отдавна бе прогнил и рухнал, тъй че сега оставаха да стърчат само изпочупените му подпори.

Билбо коленичи на брега, взря се напред и извика:

— На отсрещния бряг има лодка! Ех, защо не е тук!

— Какво е според теб разстоянието дотам? — попита Торин, защото джуджетата вече се бяха уверили, че очите на Билбо са по-силни от техните.