Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Гоблините — бе казал Беорн — няма да посмеят да прекосят Голямата река на по-малко от стотина километра северно от Равноскала, нито пък да доближат моята къща — която добре се пази нощем, — но на ваше място аз бих яздил по-бързичко, защото, ако решат да започнат ловитбата скоро, те ще преминат реката на юг и ще завардят здраво покрайнините на гората, за да ви пресекат пътя. А не забравяйте, че вълците тичат по-бързо от понитата. И все пак най-безопасно ще е да тръгнете именно на север. Наистина, по този начин ще се доближите до техните свърталища, но тъкмо това те очакват най-малко и ще трябва дълго да кръстосват, за да ви стигнат. А сега с всички сили — ход напред!

Ето защо те яздеха мълчаливо и ускоряваха в галоп, колчем срещнеха мека, затревена земя. От лявата им страна се възправяха мрачно планините, а обраслата с дървета речна ивица в далечината се виждаше все по-ясно и по-ясно. Когато потегляха, слънцето едва бе свърнало на запад и до вечерта обливаше с позлата всичко наоколо. Къщата на Беорн беше вече останала на километри зад тях, мрачните мисли за преследващите ги гоблини и за предстоящото пътуване през Мраколес започнаха да се поразсейват и те подхванаха разговори и песни. Вечерта, когато мракът започна да се спуска и планинските върхове запламтяха под лъчите на залязващото слънце, пътниците спряха на лагер и поставиха стража. Повечето от тях спаха неспокойно, измъчвани от лоши сънища, в които неведнъж чуваха воя на разлютените вълци и крясъците на гоблините.

Следващото утро бе ясно и прохладно. Над земята плуваше лека бяла мъгла, сякаш бе есен, въздухът беше студен. Скоро обаче слънцето изгря, изтокът порозовя и докато сенките бяха още дълги, пътниците потеглиха отново. Така яздиха още два дни и през цялото време виждаха край себе си само трева, цветя, птици, пръснати тук-там дървета, а понякога и малки стада червеникави елени, които пасяха или пладнуваха на сянка. От време на време Билбо зърваше над високата трева да се подават разклонените рога на някой елен (които отначало смяташе за изсъхнали дървесни клони).

На третата вечер те не спряха да лагеруват при падането на мрака, а продължиха да яздят до късно на лунна светлина, защото Беорн им беше казал, че трябва да стигнат до гората рано на четвъртия ден. Докато денят гаснеше, на Билбо му се стори, че вижда ту отляво, ту отдясно неясните очертания на огромна мечка, която се промъкваше дебнешком в същата посока. Когато се осмели да спомене за това пред Гандалф, вълшебникът само рече:

— Шт! Не обръщай внимание!

На другия ден потеглиха преди зазоряване, макар през нощта да бяха дремнали съвсем за кратко. Като просветля, зърнаха гората; тя ту се приближаваше насреща им, сякаш искаше да ги посрещне, ту се спираше и ги чакаше, възправена като някаква тъмна, непроницаема стена. Местността се изкачваше все нагоре и Билбо имаше чувството, че ги е обгърнала някаква особена тишина. Не се чуваше вече често птича песен. Не се виждаха елени, а дори и зайци. Следобед стигнаха покрайнините на Мраколес и спряха да си починат под големите надвиснали клони на най-външните му дървета. Стволовете им бяха дебели и чворести, клоните — сплетени, а листата — тъмни и длъгнести. Около дърветата растеше бръшлян, който пълзеше по земята.

— Ето го и Мраколес! — рече Гандалф. — Най-обширната сред горите на северния свят. Надявам се, че видът му ви харесва! А сега трябва да върнете обратно прекрасните понита, които ви дадоха в заем.

Джуджетата не приеха това предложение твърде охотно, но вълшебникът ги предупреди да не вършат глупости.

— Беорн съвсем не е тъй далече, както си мислите — строго рече той. — Непременно трябва да удържите на обещанието си, защото той е добър приятел, но и опасен противник. Очите на господин Бегинс са по-зорки от вашите, щом не сте видели голямата мечка, която ни съпровождаше всяка вечер, щом паднеше мрак, или пък наблюдаваше отдалеч лагера ни на лунната светлина. И то не само за да ви предпазва или упътва, ако сбъркате пътя, а и за да бди над понитата. Беорн е приятелски настроен към вас, но обича животните си като свои деца. Вие дори не проумявате какво благоволение беше от негова страна да ви позволи да яздите кончетата му толкова надалеч и така бързо, нито пък какво ви чака, ако се опитате да ги вземете с вас в гората.

— Ами големия кон? — попита Торин. — Ти не спомена нищо за неговото връщане.

— Не споменах, защото няма да го отпратя.

— А твоето обещание?

— Ще го спазя. Аз няма да отпратя коня, защото сам ще го яздя по обратния път.

Тогава джуджетата разбраха, че Гандалф се кани да ги напусне пред самата гора, и това ги обезсърчи. Но както и да го уговаряха, той не промени решението си.