Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

И доста време джуджетата не чуха от него нито дума, защото той се зае да пуска колелца дим, като променяше ту формата, ту цвета им, а те се гонеха около дървените стълбове и най-накрая излитаха през отвора на тавана. Трябва да е било доста любопитно да се наблюдава как през покрива изхвръкват едно след друго зелени, сини, червени, сребристосиви, жълти и бели колелца дим; някои големи, други малки; малките се промушваха през големите, съединяваха се в осморки и отлитаха като ято птици в простора.

— Вървях по мечи следи — каза най-после Гандалф. — Снощи отвън май е имало истински мечи сбор. Скоро разбрах, че всичките дири не може да са от Беорн — бяха твърде много и с различна големина. Бих казал, че е имало и малки, и големи, и средни, и гигантски мечки и са танцували от мрак до зори. Събирали са се тук от всички посоки, освен от запад — откъм реката и планините. В тази посока водеха само едни следи, и то все нататък и нататък, без да се връщат. Сподирих ги до Равноскала. Там те изчезваха в реката, но водата отвъд скалата беше прекалено дълбока и студена, за да я премина. Ако си спомняте, от отсамния бряг е лесно да се прегази до Равноскала, но от другата му страна има една издадена канара над теснина с буйни въртопи. Трябваше да вървя с километри, докато открия място, където реката става широка и плитка, за да мога да я прегазя или преплувам, а после да измина още толкова километри обратно, за да стигна отново следите. Дотогава вече не би имало смисъл да вървя подир тях по-нататък. Те водеха право към боровата гора, където тъй весело си прекарахме предната вечер в компанията на злите вълци. А с това смятам, че отговорих и на първия ви въпрос — додаде Гандалф, после дълго мълча.

Билбо реши, че е отгатнал мисълта на вълшебника.

— Какво ще правим, ако Той доведе тук всички вълци и гоблини? — извика хобитът. — Те ще ни изловят и ще ни убият! А ти казваше, че не им бил приятел.

— Да, така казвах. А ти не ставай глупав! И най-добре е да си легнеш, защото така ти се спи, че дори не можеш да мислиш.

Билбо наистина се чувстваше доста отпаднал и тъй като нямаше какво друго да прави, взе, че си легна; докато джуджетата пееха своите песни, той продължаваше да си мисли за Беорн; накрая сънят го обори и той заспа. Заспа и засънува, че при лунната светлина стотици черни мечки танцуват в кръг вън на двора някакъв бавен танц. Сетне се събуди; всички останали бяха вече заспали, а той отново чу същото драскане, боричкане, сумтене и ръмжене, както предишната нощ.

На другата сутрин ги събуди самият Беорн.

— Значи, още сте тук! — провикна се той. Грабна Билбо и се засмя. — Както виждам, не сте изядени нито от вълци, нито от гоблини, нито от мечки — додаде чернобрадият мъж и тупна Билбо по корема. — От меда и хляба малкото зайче взе да става хубаво и охранено. — И отново се засмя. — Но хайде сега да си похапнем!

Всички седнаха да закусват с Беорн. За разлика от преди, днес той беше много весел — всъщност в толкова добро настроение, че разсмиваше гостите до един със забавните си истории. Не ги остави дълго да се чудят нито къде е бил, нито защо се държи така дружелюбно с тях, а сам набързо им разправи всичко.

Прекосил реката и отишъл право горе в планините — представете си само колко бързо се е движил, под образа на мечка, разбира се. Обгорялата вълча поляна го накарала да се убеди, че част от разказа на Гандалф е вярна. После открил и други доказателства — заловил един вълк и един гоблин, които се скитали заблудени из гората. От тях научил, че гоблините и вълците още продължавали да търсят джуджетата. Те били страшно разгневени заради смъртта на Великия гоблин, заради изгорената муцуна на предводителя на вълците и заради гибелта на толкова много негови храбри воини, която Гандалф бе причинил с огнените си шишарки. Заловените злосторници му разказали само толкоз, когато ги насилил, но той предполагал, че подготвят нови злочинства и че гоблините се канят да слязат с цялата си армия и е помощниците си вълци към земите в подножието на планините, за да търсят джуджетата или да си отмъстят на живеещите там, които според тях са им дали подслон.

— Разказът ви беше много хубав — заключи Беорн, — но сега го харесвам още повече, защото се убедих, че е верен. Трябва да ми простите, че се усъмних в него, но и вие да живеехте тъй близо до Мраколес, нямаше да вярвате никому, освен на оногова, когото познавате поне колкото брат си, че дори и по-добре. Така или иначе, мога да ви уверя, че бързах с всички сили към къщата, за да видя дали сте здрави и читави и да ви помогна с каквото мога. Отсега нататък си променям мнението за джуджетата. Да убият Великия гоблин. Да убият Великия гоблин! — рече накрая Беорн и свирепо се засмя под мустак.

— А какво направи с гоблина и с вълка? — попита изведнъж Билбо.

— Елате да видите! — отвърна Беорн и всички го последваха навън.