Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Бушуваше страшна буря; каменните великани бяха наизлезли и мятаха огромни камъни; на върха на прохода се подслонихме в една пещера — хобитът, аз и още неколцина другари…

— Нима двамата ги наричаш неколцина?

— О, не. Впрочем те бяха повече от двама.

— А къде са те? Убиха ли ги, изядоха ли ги, или се прибраха у дома си?

— О, не. Просто не дойдоха всички, когато изсвирих. От стеснение, предполагам. Нали разбираш, страхуваме се, че сме повечко и ще ти досадим.

— Хайде, изсвири отново! Щом съм започнал веднъж да приемам гости, без значение е дали ще са един или двама повече — изръмжа Беорн.

Гандалф изсвири отново, но Нори и Ори се появиха още преди той да бе спрял; ако си спомняте, вълшебникът им бе поръчал да идват по двойки на всеки пет минути.

— Ей! — извика Беорн. — Ами вие много бързо дойдохте. Къде се криехте? Хайде казвайте, малки човечета!

— Нори, на твоите услуги! Ори, на… — започнаха те, но Беорн ги прекъсна:

— Благодаря! Когато ми потрябва услугата ви, сам ще си я поискам. А сега сядайте и да продължаваме с разказа, защото ще стане време за вечеря, преди да му е дошъл краят.

— Когато заспахме — поде отново Гандалф, — в дъното на пещерата се отвори една цепнатина, от нея изскочиха гоблини, грабнаха хобита, джуджетата и групата понита…

— Група понита ли? Ама вие или сте пътуващ цирк, или сте носили много вещи, или пък ти имаш навика да казваш вместо шестима — група!

— О, не! Всъщност понитата бяха повече от шест, защото и ние бяхме повече от шестима… а, ето че идат още двама!

Тъкмо в този миг се появиха Балин и Дуалин и тъй ниско се поклониха, че брадите им пометоха земята. Отначало Беорн се намръщи, но двете джуджета, в старанието си да се покажат учтиви, продължиха толкова дълго да климат с глави, да се навеждат и кланят и да размахват качулките си (както джуджетата умеят), че най-накрая той спря да се мръщи и избухна в смях — защото те наистина бяха смешни.

— Група? — Не, трупа — каза Беорн, — чудесна трупа от комедианти! Хайде, весели момчета, казвайте си имената! Засега не желая услугите ви, искам само да чуя имената ви. А след това спрете да се клатушкате и сядайте!

— Балин и Дуалин — отговориха те, без и да помислят да се обидят, и тупнаха на земята с крайно изумен вид.

— А сега продължавай! — обърна се Беорн към вълшебника.

— Докъде бях стигнал? О, да — мен обаче не можаха да грабнат. Аз убих един-двама гоблини със светкавиците си…

— Много добре! — изръмжа Беорн. — Значи, все пак има полза да си вълшебник.

— … и успях да се мушна през цепнатината, преди тя да се затвори. Последвах останалите до претъпканата с гоблини голяма пещера. Там беше и Великия гоблин с трийсет или четирийсет въоръжени стражи. Помислих си: „Дори да не бяха оковани във вериги, какво могат да направят дузина срещу такова множество?“

— Дузина ли? За първи път чувам осем да правят дузина. Или има и други джуджета, които още не са се появили?

— Е, да, има още двама — Фили и Кили, струва ми се — каза Гандалф и тъкмо тогава въпросните две джуджета се изтъпанчиха пред тях, усмихнаха се и взеха да се кланят.

— Достатъчно — спря ги Беорн. — Сядайте и мълчете! А ти, Гандалф, продължавай!

И Гандалф поде отново разказа си, докато стигна до момента на битката в тъмното, бягството през тайната врата и тревогата им, когато установили, че господин Бегинс се е загубил.

— Преброихме се и открихме, че хобитът го няма. Бяхме останали само четиринайсетима.

— Четиринайсетима ли? — За първи път чувам, че десет без едно прави четиринайсет. Навярно искаш да кажеш деветима или пък още не си ми разкрил всъщност колко сте на брой.

— Да, да, ти още не си видял Оин и Глоин. А, ето ги и тях. Надявам се, че ще им простиш, задето те безпокоят.

— Нека идват всички! По-бързо! Хайде, заповядайте и вие двамата и сядайте долу! Но слушай, Гандалф, дори и сега тук сте само ти, десет джуджета и хобитът, който се е бил загубил. Това прави единайсет плюс един изгубен, а не четиринайсет, освен ако вълшебниците броят по-другояче. Но сега, моля те, продължавай разказа.

Беорн не искаше да си признае открито, но разказът явно бе започнал да го увлича. Нали разбирате, някога той бе познавал точно тази част от планините, която Гандалф описваше. Той кимаше и ръмжеше, докато слушате за повторната поява на Билбо, за спускането, им по сипея и за обсадата на вълците в гората.

Когато Гандалф стигна до момента на покатерването им по дърветата, Беорн стана, закрачи напред-назад и измърмори:

— Защо не бях аз там! Тогава те щяха да видят нещо повече от фойерверки!

— Е — рече Гандалф, радостен, че разказът му е срещнал такъв благосклонен прием, сторих каквото можах. Ние висяхме по дърветата, вълците под нас беснееха, гората на места вече пламтеше, когато гоблините слязоха от планините и ни откриха. Закрещяха От радост и за да ни се подиграят, запяха една песен: Петнайсет птичета на пет ели…

— О, небеса! — изрева Беорн. — Само не казвай, че гоблините не знаят да броят! Знаят и още как! Знаят много добре, че дванайсет не е петнайсет.