Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Царя на орлите заповяда да отведеш пленниците на Голямата скала — извика той и отлетя обратно.

Първият орел грабна Дори с ноктите си и го понесе нанякъде в тъмната нощ, като остави Билбо сам-самичък. Горкият хобит толкова се изплаши, че намери сили само да се запита какво ли бе имал предвид вестителят под думата „пленници“ и си представи как го разкъсват като заек, когато дойде и неговият ред.

Орелът се върна, грабна го с ноктите си за яката на дрехата и полетя. Този път летяха съвсем кратко. Скоро Билбо, целият разтреперан от страх, бе положен върху една широка, издадена напред от планинския склон плоска скала. Към нея не водеше никаква пътека достигаше се само с летене, — а оттук можеше да се спасиш единствено, ако успееш да прескочиш обграждащата я пропаст. На тази скала Билбо завари всички останали, които седяха един до друг, облегнали гърбове на планинския склон. Тук беше и Царя на орлите, който разговаряше с Гандалф.

Очевидно не водеха Билбо, за да бъде изяден жив. Личеше си, че вълшебникът и повелителят на орлите се познават и че дори са в приятелски отношения. Всъщност Гандалф, който често минаваше през планините, веднъж бе направил услуга на орлите, като бе излекувал предводителя им, ранен от нечия стрела. Сега вече ще ви стане ясно, че думата „пленници“ означаваше пленници, освободени от властта на гоблините, а не пленници, заловени от орлите. Докато слушаше разговора между Гандалф и Царя на орлите, Билбо разбра, че най-сетне наистина ще се измъкнат от ужасните планини. Двамата обсъждаха как точно да бъдат пренесени джуджетата, самият вълшебник и Билбо долу в равнината, откъдето да продължат своето пътешествие.

Царя на орлите не беше склонен да се пренасят пътешествениците близо до място, където живеят хора.

— Те ще ни застрелят с големите си лъкове от тисово дърво рече той, защото ще помислят, че сме тръгнали да крадем овцете им. И при друг случай биха били прави наистина. Не! Ние се радваме, че надхитрихме гоблините и че ни се отдаде възможност да ти се отблагодарим, но няма да рискуваме живота си в южните равнини заради джуджетата.

— Добре — рече Гандалф. — Отведете ни дотам, докъдето желаете! Ние и без това вече сме ви много задължени. А междувременно нека ти съобщя, че сме страшно гладни.

— Аз съм почти мъртъв от глад — обади се Билбо с тих гласец, който никой не чу.

— Това лесно ще се уреди — отговори Царя на орлите.

Не след дълго на плоската скала вече гореше буен огън. Около него се бяха наредили джуджетата и готвеха, а из въздуха се носеше приятен мирис на печено. Орлите бяха донесли сухи клони за гориво, а за храна — няколко заека и една малка овца. Джуджетата се заеха с приготовленията, но Билбо се чувстваше твърде слаб, за да им помага, а освен това не беше и много ловък в одирането на зайци или рязането на месо, защото беше свикнал да го получава направо от месаря, готово за готвене. Гандалф също си полегна, след като беше взел участие в запалването на огъня, понеже Оин и Глоин си бяха загубили кутийките с огниво (джуджетата не обичат да употребяват кибрит, дори и сега).

С това свършиха приключенията в Мъгливите планини. Билбо си напълни коремчето и отново се почувства добре, макар че ако можеше да избира, би предпочел да похапне филийка хляб, намазана с масло, вместо опечените на шиш мръвки’. Сетне се сви на кравай и спа така сладко върху твърдата скала, както никога не бе спал в пухеното си легло в мъничката приветлива дупка. Но цяла нощ сънува своя дом и в съня си бродеше из всички стаи, за да търси нещо, което не намираше и което изобщо не знаеше как изглежда.

7. Необикновен подслон

На другата сутрин Билбо се събуди от ранните лъчи на слънцето, което грееше прано в очите му. Скочи, за да види колко е часът и да сложи чайника на огъня, но веднага откри, че всъщност не е у дома си. Обезсърчен, той седна на земята и съвсем без полза замечтава едно хубаво измиване и сресване. За закуска нямаше нито чай, нито препечена филийка, нито бекон, а само студено овнешко и заешко. Отгоре на всичко трябваше и бързо да се приготви отново да пътешестваме.

Билбо се събуди от ранните лъчи на слънцето, което грееше прано в очите му.

Този път му позволиха да се покачи на гърба на един орел и да се хване здраво за шията му. Вятърът силно го брулеше и той затвори очи. Джуджетата шумно се сбогуваха с обещанието да се отплатят на Царя на орлите, когато могат, и петнайсет големи птици литнаха от планинския склон. Слънцето все още грееше от изток. Утринта беше студена, мъгли се стелеха над долините и котловините и обвиваха острите планински върхове. Билбо отвори едното си око, колкото само да надзърне, и видя, че големите птици вече бяха се издигнали високо. Земята едва се съзираше, а планинските възвишения изоставаха едно по едно някъде далече назад. Той затвори отново очи и се улови по-здраво.

— Не ме стискай така! — извика орелът. Няма защо да трепериш от страх като заек, макар и да приличаш на такъв. Утринта е прекрасна и духа лек ветрец. Нима има нещо по-хубаво от летенето?