Хаос

Рядко проявява подобна възбуда. Не е от хората, които лесно излизат от релсите, лесно се палят, изнервят, плашат или повишават тон. Мен обаче не може да заблуди. Винаги мога да усетя кога нервите й са опънати и аха да изгуби контрол. Както в момента. Сцената няма да бъде приятна. Никога не е била. Обикновено зная причината, довела я до това състояние. Или по-точно казано, имам представа за нея.

— Какво се е объркало, Луси? — Очите ми отново привикват с тъмнината. Подготвям се да чуя отговора й.

Почти сигурна съм какво ще ми каже. Бих могла да предскажа реакцията й след обаждането до 911, за което смятаме, че е направено с помощта на софтуер за манипулиране на гласа. Ако е разбрала и за другото фалшиво обаждане, направено уж от името на Интерпол, това само би подсилило убеждението й, че светът е ужасно място. Луси приема като безспорна и несъмнена своя собствена версия на първородния грях, според която всички злини са породени от един-единствен източник на злото.

Сякаш има само един дявол. Само един смъртен враг. Само едно раково заболяване. Сякаш това може да е истина.

— Да влезем вътре и да пийнем нещо. — Лицето й е толкова близо до моето, че мога да подуша канелата в дъха й и ненатрапчивия екзотичен аромат на мъжкия й одеколон.

Държи се така, сякаш някой ни наблюдава. Може да се тревожи, че са я проследили дотук. Поглеждам зад камиона, за да видя с коя кола е дошла. Звучи нелепо, но Луси смята своето „Ферари FF“ за семейна кола само защото има две тесни седалки отзад и багажник.

Не мога да различа цвета в тъмнината. Зная, че този конкретен нюанс на синьото е известен като „Тур дьо Франс“, а интериорът е издържан в жълта италианска кожа, наречена cuoio. Но Луси спокойно би могла да дойде с друг автомобил — „Астън Мартин“, „Мазерати“, „Макларън“ или различен модел на „Ферари“.

Луси е гений. Не използвам тази дума с лека ръка, нито пък от обич. Не съм от онези лели, които се прехласват и прехвалват своите племенници, но именно гений е точното описание за дете, които на десетгодишна възраст пишеше сложни програми, сглобяваше компютри и получаваше патенти за най-различни изобретения. Преди да достигне възрастта, на която да може да си купи алкохол или да гласува, тя вече бе натрупала значително състояние от създаването на търсачки и други компютърни приложения и технологии.

Още като тийнейджърка попадна в списъка на най-младите милионери, на неприлично богатите, както подмята саркастично понякога. Горе-долу по това време се появи и страстта й към хеликоптери, мотоциклети, моторници, самолети и прочее бързи машини. Може да управлява почти всичко, което върви, лети или плава. Насочвам вниманието си отново към ферарито със задвижване на четирите колела, чиято издължена предница е паркирана на тротоара, надвиснала мрачна и безмълвна над тревата. Дойде с него на работа тази сутрин. Сигурна съм, защото охранителните камери в Центъра по съдебна медицина засякоха колата. Видях изображението й, докато седях в кабинета си зад бюрото, отрупано цялото с монитори.

На един от тях видях Луси да вкарва тъй наречената си семейна кола на стойност четиристотин хиляди долара в гаража редом с линейките и микробусите, които превозват трупове. Дори полицаите не могат да паркират там и това ме подсеща, че Луси обича да държи скъпите си коли далеч от прахоляка и мръсотията на улицата, на безопасно място от капризите на природата. Звучи малко егоистично и от време на време някой колега изразява недоволството си от тази практика. Не това ме притеснява в момента обаче. А пилотският й гащеризон.

Когато камерите засякоха Луси сутринта да слиза от електриковосиньото си купе, задвижвано от дванайсетцилиндров двигател с мощност шестстотин и петдесет конски сили, тя бе облечена в прокъсани джинси, торбеста блуза и маратонки. В едната си ръка държеше чаша кафе, а на гърба си бе метнала черната си тактическа раница, която изобилства с безброй отделения и служи едновременно като походен офис и оръжейна.

Сега като се замисля, Луси взима тази раница, когато лети някъде. Явно по някое време през деня се е преоблякла в един от огнеупорните си пилотски гащеризони, изработени от лека и здрава специална материя, наречена номекс. Гащеризонът й е в цвят каки и върху левия джоб на гърдите й е избродиран синьо-червеният кръст на Центъра за съдебна медицина. Често лети с двумоторния си хеликоптер когато и където си пожелае.

Сега обаче е късно. Тъмно е като в рог. Навън е ужасно горещо. Предстои ни тежко разследване на убийство. Майка й се намира на борда на самолет, който лети към Бостън. Не разбирам какво става.

— Питам се защо си облякла тези дрехи. — Правя опит да повдигна въпроса колкото се може по-тактично, а тя поглежда пилотския си костюм, сякаш е забравила какво е облякла. — Ще летиш ли някъде? Или вече ли се върнала?