Хаос

— Въздушният трафик над Ню Йорк също е затруднен от горещата вълна, при това вече цяла седмица. Над морето се стеле мъгла, а въздушните течения създават сериозни проблеми, защото температурата на въздуха е много по-висока от тази на водата. Доста полети биват задържани на земята или пренасочвани по други маршрути. Мама едва ли ще кацне преди десет и половина, но всичко зависи от горивото, с което разполага самолетът.

Поглеждам часовника си. Почти десет е.

— Тя носи багаж — добавя Луси. — Много багаж.

— Явно възнамерява да остане известно време.

— Надявам се проклетата батерия на телефона й да издържи. Притеснявам се дали Джанет ще успее да се свърже с нея. Очевидно на „Логан“ цари ужасен хаос, а знаеш как това може да се отрази на мама — казва Луси, докато изкачваме последното стъпало. — Винаги слиза последна от самолета. А и Джанет не може да влезе и да й помогне с багажа.

— Деси явно ще си легне много късно.

— Изпрати ми съобщение, че трафикът е отвратителен. Щатските полицаи регулират движението и не позволяват на шофьорите да спират за по-дълго, след като оставят или качат някого.

— Сигурна съм, че много се вълнува от посещението на Дороти — отбелязвам не особено искрено аз, докато достигаме кухненския бокс с белите мебели и стоманени плотове.

— Да, защото го глези безобразно. Говори ли с Бентън?

— Не и откакто се разделихме в клуба — отговарям аз, а зелените очи на Луси ми отговарят с онзи отнесен поглед, който много добре познавам. И който ме плаши.

Може да стои пред мен от плът и кръв, но духът й е някъде другаде, витае в някое далечно емоционално пространство, което не споделя с никого. Луси е красива и умна и макар в някои отношения да е много по-незряла за своите трийсет и няколко години, тя разполага с безброй предимства. Много жалко, когато свръхнадарена личност като нея тръгва по пътя на най-малкото съпротивление. Не че има друга като Луси и нейната уникалност е част от трагедията.

Колко жалко, че притежава вродена склонност да гравитира около онова далечно царство на омразата, създадено от Кари, като нощна пеперуда край пламъка на свещта. Луси вярва, че е капитан на собствения си кораб, че е господар на собствената си съдба. Че се радва на свободна воля. Аз обаче не съм сигурна в това.

— Защо? Ти говори ли с него? — питам аз.

— Да — отвръща Луси.

Как бих искала да премахна това проклятие от нея, стига да можех. Бих го поела върху себе си, ако това означава да я освободя. Бих направила почти всичко. Странно, но отново се сещам за младата жена с колелото, за думите, които изрече, преди да се понесе по нагорещената от слънцето улица.

Онова, което не те убива, ще прави по-силен.

Ами ако то все пак те убие? Този въпрос трябва да си зададем, защото Кари не ни прави по-силни. Прекалено късно е. Прекосихме тази граница преди две десетилетия, когато тя ни показа — при това по възможно най-кошмарния начин — че още е жива. Оттогава насетне ние се опитваме да отвърнем на ударите й, но съпротивата ни става все по-вяла, тъй като тя постоянно ни обезкървява и осакатява, а ние пребиваваме в състояние на постоянна загуба на сензорни възприятия.

Нито виждаме, нито чуваме Кари. Не установяваме контакт с нея, освен ако тя не го пожелае съобразно своите собствени правила, тъй като най-голямото й предимство е именно внушението, че не съществува. Да кажем, че е направила нещо ужасно, е почти като да заявим, че го е направил сатаната. С тази разлика, че още нося белезите от срещата си с нея, а мнозина загубиха живота си.

— Интересно ми е с какво се занимава Бентън в момента. — Опитвам се да звуча спокойна, макар това да не съответства на душевното ми състояние. — Позвъниха му от Вашингтон почти по същото време, когато Марино ми се обади за този случай. Как ти се стори?

— Трудно ми е да преценя. Сигурна съм, че беше в кола, когато се чухме — отговаря Луси.

— В кола? Или в неговата кола? — Облягам се на кухненския плот срещу племенницата си. — Чудя се дали се е случило нещо, дали работи заедно с други агенти на ФБР. Спомена, че заплахата от терористична атака е повишена, а сред потенциалните мишени са Вашингтон и Бостън.

— Не ми каза нито какво прави, нито с кого е в момента — отвръща Луси. Ярката светлина ми помага да различа едва доловимата издутина от пистолета под десния крачол на панталона й.

23.

Кобурът е пристегнат точно над ботите й. Не мога да видя какво носи, но най-вероятно е деветмилиметров „Корт“ от лимитирана серия, произведена ръчно в Германия. Нямам представа какво държи в колата си, но там със сигурност има един пистолет с голям капацитет на пълнителя, а може би и някое по-мощно оръжие.

— Не знам дали шофираше или се возеше, но тонът му ми подсказа, че не е сам — казва Луси, протяга ръце зад гърба си и опира длани върху ръба на кухненския плот.