Хаос

— Детектив Барклей, това е друга подробност, която изобщо не би трябвало да обсъждате, освен ако не искате да си сменим местата. — Поглеждам в посоката, от която чувам стъпки и скърцане на колелца по застланата с чакъл алея.

— Друга подробност? Нима има още? — прави неумел опит да се пошегува, сякаш флиртува. — Но, да, разбира се. Готов съм да си сменим местата още сега. Винаги съм смятал, че от мен ще излезе добър лекар.

Чувам едва доловими гласове. Ръсти и Харълд мъкнат необходимото ни оборудване, а играта на светлини и сенки ги превръща в призрачен керван. Успявам да ги различа едва когато навлизат в горичката, която води към поляната.

Носят челници, фенерчета за глава и приличат на миньори, които тикат две колички, натоварени догоре. Не е нужно да гледам към тях, за да се уверя, че са отрупани с купища кутии с оборудване, кашони, чували, ограждения, които са разглобени и пакетирани в нещо, което прилича на продълговат черен чувал за трупове. Привързани здраво с въжета за бънджи, обемистите черни силуети на товара им наподобяват отрупана с чували призрачна шейна на Дядо Коледа. Изпращам съобщение на Харълд:

Щом влезете зад лентата, започнете веднага да разтоварвате. Ще дойда след няколко минути.

— Ще ни трябват двайсетина минути, за да разположим нещата си — уведомявам Барклей. — През това време двамата с Марино ще обиколим района, ще направим снимки, ще получим представа какво трябва да идентифицираме и съхраним, преди да поставим огражденията и да издигнем тентата над тялото. Когато приключим, ще пуснем прожекторите и ще огледаме тялото, без да се притесняваме от чужди погледи.

— Каква площ могат да обезопасят? — Барклей е извърнал поглед към транспортния ми екип.

— Достатъчна, за да покрият и тялото, и колелото — обяснявам аз. — Това, което ще сглобим, е на практика тента. Ако не си го правил преди, трябва да знаеш, че следваме стъпка по стъпка строго формулиран логически ред, за да не допуснем една процедура да пречи на друга.

Наблюдавам разговора на Марино с двете близначки, поглеждам колелото, което лежи на пет-шест метра от мен, а после и тялото на около три метра зад колелото. Обикновено, когато правя предварителен оглед на района, съставям скица на терена, за да добия по-добра представа с какво си имам работа. Сега обаче съм изправена пред противоречие. То се дължи на необикновена случайност, сякаш някой е подредил сцената на местопрестъплението, но не е знаел как точно трябва да изглежда тя.

Ако жертвата бе паднала от велосипеда си, тялото й нямаше да лежи на три метра от него. Колелото не може да хвърли човек както кон, но дори да бе в състояние да го направи, сцената пред мен пак изглежда нелогична. Защо каската е толкова далеч от колелото? Дори каишката под брадичката на жертвата да не е била закопчана, това пак не обяснява местоположението й. И как си е ударила главата толкова силно, че да загине почти мигновено? Не мога да си представя, че е умряла точно в тази поза, с вдигнати ръце, разтворени крака и леко сгънати колене и лакти, сякаш се е канила да скочи на място.

— Готова ли сте да я погледнете? — пита Барклей.

Това, което искам, е този прекалено усърден новоизпечен детектив да ме остави насаме с мислите ми поне за миг.

— Излишно е да казвам, че не би трябвало да помествате тялото. Не сте го помръдвали, нали?

— Казах ви, че не съм. Проверих жизнените й показатели, но по всичко изглеждаше, че е мъртва от известно време.

— Проверили сте жизнените й показатели. Къде?

— На китката. Сигурен съм, че беше дясната. Вдигнах я, за да проверя пулса. Ръката й беше вкочанена. Това беше. Това беше всичко. Казах на всички, че не съм я премествал — отговаря той, а аз се чудя кои са тези всички.

Предполагам, че когато Марино започне да тормози някого, може да замести десет души.

— Когато патрулът пристигна, изразихте ли пред тях мнение, че жертвата е мъртва от известно време?

— Споделих наблюденията си с тях. Казах, че вече е вкочанена, но тялото е топло, защото е толкова горещо, че човек може да изпържи яйце на асфалта.

— Не бива да забравяте, инспектор Барклей, че е изключително важно да не изказвате необосновани твърдения. — Като прощален жест му предлагам част от опита си, безплатен съвет, който той със сигурност няма да оцени.

— Няма никакво значение, че го правите с най-добри намерения — добавям аз с тих, но делови тон, — внимавайте какво говорите. Не ме интересува какво са ви казали или какво сте видели. Не ме интересува какво смятате, дори да сте абсолютно сигурен в него. Премислете го два пъти. Премислете го три или четири пъти.

— Имам право на мнение… — започва той, а аз го прекъсвам:

— Не и ако става въпрос за наука, медицина или друга област, в която нямате познания. Съветвам ви да докладвате своите наблюдения, но не и да ги интерпретирате или да взимате решения на тяхна основа. — Не откъсвам поглед от него. — Защото всяка непремерена дума или невярна информация е истинско съкровище за адвокатите.