Хаос

— Ако беше посред бял ден, можете ли да си представите по-открито място? — Той ме наблюдава как ровя в чантата си за бележник и химикал. — Да не говорим какво е да обработваш местопрестъпление, когато температурата е почти четиридесет градуса. Сега поне е спаднала на трийсет и един.

Действам методично, без да бързам, когато изваждам пакета с работните дрехи и кутията с ръкавици от Марино. Поставям ги върху куфарчето. Връщам се при Барклей, като осветявам с фенерчето всяка моя стъпка.

— Ще отчета температурата на околната среда веднага щом камионът пристигне тук — казвам му аз. Истинската причина да го правя е, че той трябва да престане да подхвърля информация наляво и надясно.

Вече е изказал твърде необоснованото предположение, че жертвата е Елиза Вандерстийл, а това не е потвърдено нито от анализ на ДНК, нито от стоматологичен картон или каквито и да било други надеждни средства. Защото документът за самоличност, открит на алеята в обществен парк, не може да послужи за потвърждение. Ни най-малко.

Освен това заяви, че става въпрос за нападение и убийство, с което не мога да се съглася, докато не огледам трупа. Най-големи опасности крие обстоятелството, че е съобщил поне на един човек — Марино — мнението си, че тялото е твърдо като манекен. С други думи, че е в напреднал стадий на ригор мортис. Това оказва пряко влияние върху преценката за времето на настъпване на смъртта, затова предпочитам Барклей да бе запазил мнението за себе си.

Подобни грешки изглеждат на пръв поглед безобидни, но могат да те съсипят в съда, а времето на смъртта е сред най-коварните. Трудно може да се определи с абсолютна точност, но играе ключова роля за всяко алиби. Това е любимият кокал, на който се нахвърлят адвокатите на обвиняемите, а съдебните заседатели лесно могат да загубят вяра в мнението на експерти като мен. Нямам намерение да позволя на съда да се усъмни в професионалното ми мнение само защото един неопитен детектив си е въобразил, че може да свърши моята работа на местопрестъплението.

Барклей е постъпил правилно, като се е уверил, че жертвата е наистина мъртва, но не и като е влязъл в ролята на съдебен лекар и е започнал да изказва мнения за фазата на ригор мортис, в която се намира трупът. Трябва да бъде особено внимателен към информацията, която предава по интернет. И не би трябвало да приема, че температурата в Кеймбридж е била точно такава, каквато я съобщават в прогнозата за времето.

В коя част на Кеймбридж например? Има голяма разлика между сенчесто място край брега на реката и горещите павета на някой площад.

— Предполагам, че сте взели данните за температурата от някое приложение на мобилния телефон — казвам на Барклей след продължителна пауза, която той явно няма намерение да наруши. — И там сте прочели, че температурата е осемдесет и осем градуса по Фаренхайт или трийсет и един градуса по Целзий? Няма да включваме това в докладите, защото не знаем каква е била точната температура на мястото, където е било открито тялото.

— Ако имате термометър, мога да го сложа до тялото — казва той. Едва сега осъзнавам колко нетърпелив и настойчив е той.

— Не, благодаря. Нямах това предвид. Не разполагам с необходимото оборудване, но когато то пристигне, ще снема необходимите температури — на тялото, на околния въздух и прочее. — Говоря бавно и отмерено, използвам неутралния си глас, както го наричам. — Тук може да е по-хладно заради реката — подхвърлям аз, сякаш става въпрос за незначителна подробност.

Той обаче знае, че това не е така. Чувства се изложен на критика и неуважение и аз съм свидетелка на бързата промяна в настроението му. Едва сега се сещам за нещо, което ми направи впечатление, докато го наблюдавах да работи по няколко случая. Барклей е уязвим. И много бързо преминава от превъзбуда в отчаяние и обратно.

— Само ако има бриз. — Извръща поглед от мен към реката. Очевидно е, че нарцисизмът му е засегнат. — Трудно се диша. Направо се задушавам.

Обърнал се е с гръб към мен.

— В колко часа е било открито тялото? — задавам му следващия въпрос. Може да стои с гръб към мен чак до сутринта, ако това ще го направи щастлив.

След като мълчи нацупен известно време, Барклей отговаря:

— Получихме обаждането преди около четиридесет и пет минути. Но… чакайте малко!

Обръща се и се преструва, че току-що се е сетил нещо важно. Усмихва се и белите му зъби проблясват в мрака.

— Засякох времето по мобилния си телефон. — Опитва се да ме засегне, но няма да успее. — Това устройва ли ви? Или трябва да се доверя единствено на часовника си? — пита той.

Няма да му се вържа.

— Часът, който записах, когато получих обаждането, е деветнайсет нула шест — казва той, сякаш не зная, че така съобщават времето само в армията.

Записвам си го.

— Двайсет и три и двайсет зулу. — Със зулу военните означават онова, което те наричат универсално, а останалите — гринуичко време. — Или седем и двайсет източна часова зона.

— Как точно бе формулиран сигналът? — питам аз. — Защото явно медиите не са разбрали до момента.