Хаос

Разбирам какво прави. Иска да следи израженията на лицата на момичетата, докато ги разпитва, а аз виждам, че те се чувстват спокойно и комфортно с него. Долавям го в начина, по който го гледат. Долавям го и в начина, по който пристъпват по-близо към него под огромната тъмна корона на дъба, сякаш минават през изпълнена с опасности гора, а Марино е техният водач.

— Във всеки случай — казва Барклей и посочва рододендроновите храсти на пет-шест метра пред нас, вляво от тялото, — съветвам ви да внимавате къде стъпвате. Нямам предвид, че ще унищожите някоя улика, която не сте проучили. Но на едно от момичетата му прилоша и…

— Кога се случи това?

— Още когато пристигнах тук. Вървях по алеята, а тя излезе иззад храстите, бършеше уста с опакото на ръката си, а погледът й бе изцъклен. Не зная кое от двете момичета беше, нито дали е повърнало или какво. Повярвайте ми, предпочетох да не проверявам по-отблизо.

— Знаете ли дали някоя от тях е докосвала тялото? — Стигам до най-важния въпрос. — Какво точно ви казаха, че са направили? — Поглеждам часовника на мобилния си телефон и светлината от екрана му наподобява сиянието на телевизор в мрака.

Часът е осем и двайсет и две. Отбелязвам си го наум.

— Когато пристигнах, не видях никого, а и те не бяха близо… поне на шест метра от него — обяснява Барклей. — Изглеждаха доста уплашени и казаха, че не са го докосвали. Попитах ги поне десет пъти и всеки път отричаха. Не са се приближавали на по-малко от метър — добави той и разпери ръце на около метър, сякаш не бях в състояние да си представя това разстояние.

— Го? — питам аз.

— Трупът на жената.

Продължава да се отнася към тялото на жертвата като с вещ, а с мен като с непълноценно човешко същество, което няма работа тук. Ще го изслушам още малко. После ще споделя част от мислите си с него. И ще му дам няколко безплатни съвета.

— Приближили са се, за да видят дали е жива, после са се отдалечили, най-вероятно са се уплашили — обяснява Барклей. — Останали са на разстояние и са повикали полицията.

Момичетата носят еднакви ранички на гръб и нямам представа какво има в тях. На пръв поглед не виждам никоя от тях да носи телефон.

— Как са повикали за помощ? — питам аз.

— Нямам представа. Деветстотин и единайсет. — Това е начинът му да се отърве от мен.

— Много добре зная, че някой се е обадил на деветстотин и единайсет. Исках да кажа, че поне една от двете трябва да има телефон.

— Не зная, не съм ги претърсвал — отвръща ми той. — Но едно ще ви кажа. Когато ги заведа в стаята с маргаритките и отвлека вниманието им, ще преровя раниците им. Гарантирам ви, че там ще открия и телефони, и бог знае какво още.

Връщам се на въпроса около намирането на тялото и Барклей ми съобщава същите подробности, които вече съм чула. Момичетата се прибирали у дома и видели нещо да лежи на алеята.

— Приближили се — обяснява Барклей — и в първия момент решили, че някой е паднал от колелото и се е наранил. Започнало да се мръква и някой се блъснал в стълб или нещо подобно, паднал и си ударил главата толкова силно, че каската отхвърчала настрани. Видели кръвта, видели и че жената не помръдва.

— Какво означава в първия момент? — Преди да разговарям с момичетата, искам да разбера до каква степен е повлиял върху показанията им. — В първия момент са решили, че е паднала с колелото? Това ли казаха?

— Ами… съмнявам се, че в момента са на това мнение. Смятат, че някой й е направил нещо лошо.

— Как са успели да я разгледат толкова добре, че да забележат кръвта и да решат, че е мъртва? — питам аз, защото ако близначките са заподозрели, че нещо не е наред, това най-вероятно се дължи на Барклей, който предварително е решил, че става въпрос за убийство.

Не се е поколебал да изрече предположението си на глас и дори да добави сексуален мотив.

— Много е тъмно, а на мястото, където лежи тялото, сянката е особено плътна — изтъквам аз. — Имали ли са фенерче? Защото в противен случай нямам представа как биха могли да видят каквото и да било.

— Може да имат в раниците. Не зная. Казаха ми, че са сигурни, че е мъртва. Заявиха дори, че миришела на смърт.

— Интересно. Какво означава това?

— Казаха също, че миришела на сешоар — подсмихна се той.

— Питам се какво ли са имали предвид — казвам аз, а Барклей се смее.

— Кой може да знае? Та те са малоумни!

— Не е моя работа да проверявам коефициента им на интелигентност, нито пък твоя. — Поглеждам към Марино, който прави снимки и поставя номериран конус. Едва се сдържам да не нахокам Барклей. — Момичетата са имали предвид нещо — добавям аз с възможно най-спокоен тон. — Би било по-разумно да проверите какво е то, вместо да предполагате, че говорят глупости.

— Нищо чудно да са видели кръвта. Кръвта в съчетание с високата температура може да доведе до отделянето на миризма. Може би с метален привкус? Като на сешоар? И тъй като е много горещо, кръвта й ще започне да се разлага.