Хаос

— И аз съм на същото мнение. Как е възможно счупените стъкла да са навсякъде? Никой не е стрелял по крушките, защото тогава щеше да счупи и външните стъклени панели. Не виждам как можеш да ги счупиш и с камък, освен ако не се качиш на стълба и не ги размажеш. — Марино осветява наоколо и търси следи от стълба. — Честно казано, нямаме представа кога се е случило това.

— Не мисля, че хората от поддръжката на парка ще оставят неработещ стълб твърде дълго — отговарям аз.

— Без него тук става ужасно тъмно, точно на мястото, където е минавала с колелото, когато е била нападната — казва той, докато продължаваме да светим наоколо с фенерите си. — Може някоя откачалка да е счупила лампата. Може да се е покатерила по стълба — кой знае — и да е причакала нея или друга жертва. На това ми прилича… което означава, че нападението е предварително планирано.

— А може лампата вече да е била извън строя и жената да е претърпяла инцидент. — Не мисля, че се е случило точно това, но му напомням да бъде предпазлив, да не се вкопчва в една или друга идея. — Не сме установили със сигурност, че е била нападната. — Повтарям това вече много пъти, но като че ли никой не ме чува.

Правим още една стъпка, после още една и още една. Накрая се озоваваме на около метър от колелото. Тялото лежи на три метра от него и вече мога да видя следите по алеята.

— По дяволите! — измърморвам аз. Точно това очаквах да видя независимо от всички приказки на Барклей. — Някой я е местил!

17.

Човек лесно може да различи подобни следи, но само ако е свикнал да търси съответните неравности в пръстта или нападалите листа. А при мен навикът да се оглеждам за всичко, което би могло да подскаже, че някой е стъпвал някъде или е разместил нещо, неволно или не, се е превърнал във втора природа.

Следите от влачене показват, че тялото е било местено, но не на голямо разстояние. Още една странност, която прибавям към списъка. Горната част на трупа лежи в тревата. Бедрата и краката са върху алеята. Мога да проследя пътя на тялото по следите в чакъла, които започват на броени сантиметри от петите на ниските й спортни чорапи. Хрумва ми, че може някой да е започнал да влачи тялото, но или да е бил прекъснат от някого, или да се е отказал поради друга причина. Питам се какво ли е станало с обувките й.

Обувките, както и блузата й явно липсват, защото предполагам, че е била с тях преди смъртта си. Може да са тук някъде, предполагам. Може да открием куп неща, когато включим осветлението. Пред погледа ми отново изниква колоездачката със синята каска.

Спомням си маратонките й. Надявах се жертвата да не носи „Конвърс“. Не мога да бъда сигурна в това, тъй като с обувките й явно се е случило нещо. Не носи и синьо шалче на индийски мотиви, нито златно колие като младата жена, която срещнах. С тях също може да се е случило нещо. Полагам усилия на волята, за да не погледна отблизо, да не отида направо при тялото и да задоволя непоносимото си любопитство, примесено със страх.

Мога да се приближа на сантиметри от нея. Мога да озаря лицето й с фенерчето си, за да проверя дали това е жената с британски акцент. И дали тя е Елиза Вандерстийл. Но зная, че не бива да го правя. Трябва да пристъпвам към тялото крачка по крачка, търпеливо, предпазливо. Трябва да се преструвам, че не зная какво ме очаква в мрака. Да се преструвам, че не ме е грижа. От мен не се очаква да проявявам чувства, да реагирам по какъвто и да било начин спрямо хората, за които се грижа или които разследвам, но аз го правя, разбира се.

Поглеждам назад, където Харълд и Ръсти продължават да трополят, разтоварват количките и разкопчават големите чанти от черен винил. Чувах тихия им шепот, когато разговарят.

— Нещо против? — питам и разменям малкото си тактическо фенерче за големия фенер на Марино.

Приклякам по средата на алеята и се оглеждам, за да се уверя, че няма да повредя евентуална улика. Мощният фенер с шест хиляди лумена е с изцяло метален корпус и тежи повече от килограм. Има широка леща с шест светодиода и когато ослепително яркият му лъч минава над алеята, озарява песъчинките кварц и силиций.

Те сякаш оживяват от светлината, а парченцата стъкло засияват, когато насочвам лъча към района около колелото. Правя го бавно, методично, не пропускам нито една подробност. Навлезем ли веднъж на територията, на която е извършено самото престъпление, няма връщане назад. Няма да можем да поправим евентуална грешка, затова, имам ли възможност, предпочитам да не бързам, колкото и това да дразни всички останали. Насочвам лъча на фенера покрай колелото, на около три метра от тялото.

Сега виждам по-ясно, че петите й са се влачили по неравната повърхност, докато някой я е местил на близко разстояние, не повече от двайсет сантиметра, както ми се струва оттук. Мога само да предположа, че именно тези следи детектив Барклей е интерпретирал погрешно като свидетелство за борба. Виждам ниски спортни чорапи, сиви на цвят, много сходни с онези, които носеше колоездачката от Харвард Клуб, но не мога да бъда сигурна, докато не се приближа.