Хаос

— Махант или някой друг каза ли ти какво търсят там?

— Кога федералните са споделяли нещо с нас?

— Името му е Теодор Портисън и за него е известно, че използва фалшиви имена, тъй като страда от параноя — казвам аз и отблъсквам стола си от бюрото. — Уволнили са го от Масачузетския технологичен институт преди двайсет години и е познавал Елиза Вандерстийл. Възможно е той да е Тейленд Чарли. — Ставам и свалям лабораторната си престилка. — Ще видим дали ще продължим да получаваме записи.

— Добре, пипнаха го значи — казва Марино, докато вървим към вратата. — Защото го арестуваха в крайна сметка.

— На какво основание?

— Откъде да зная? В момента претърсват къщата. Ама че гадост! Случаят беше мой, Док!

— Важното е, че са го пипнали.

— Но не и Кари.

— Един е по-добре от нищо. Особено ако предположим, че той е Тейленд Чарли и е убил тези две жени.

— Освен това той подложи на психически тормоз и теб, и мен, и Бентън. Като използва софтуер за манипулиране на гласа. Защо?

— Попитай Бентън — казвам аз. — Обзалагам се, че е свързано с фантазии и власт, може би допълнени от налудно разстройство, ако отчетем и увредената му психика. Тео Портисън да притежава случайно дрон?

— Домът му е пълен с какви ли не боклуци, включително с части за роботи. Влезеш ли вътре, имаш чувството, че си попаднал в онзи сериал… „Санфорд и син“. Нали се сещаш, нещо средно между луд изобретател и бездомник? По всичко изглежда, че е превърнал кухнята в лаборатория, а част от нея бе покрил под найлонова тента, все едно произвежда амфетамин на кристали или нещо подобно.

— Кашляше ли? — питам аз, докато вървим по извития коридор към асансьора.

— Каза, че има хронично белодробно заболяване, не мога да се сетя по чия вина. Той е от онези, които за всичко обвиняват другите.

— Не съм изненадана, че има белодробни проблеми.

— Защо? — поглежда ме Марино. — Само заради кашлицата?

— Ако работи с нанотръби и не го прави в съответната стерилна лаборатория или поне в помещение с вентилация и филтър за отделяне на аерозолите — с други думи, в защитена среда — може да провокира сериозен респираторен проблем вследствие на вдишването на миниатюрни фибри и частици, толкова малки, че не могат да се видят с просто око. И ако не си забравил, самозваният следовател от Интерпол, който ти е позвънил, е кашлял. Ти го каза. Едва ли е съвпадение, че фалшивият следовател от Интерпол, който е позвънил на Бентън, също е кашлял.

— Нанотръби?

Това е следващото, която обяснявам на Марино, но вече в асансьора. Сградата навлиза в обичайния си свещен ритъм. Служителите идват на работа, федералните агенти вече са си тръгнали. Сигурна съм, че Теодор Портисън ще ангажира вниманието им за известно време, а Махант може да реши, че това е била първата и последната аутопсия, на която е присъствал в живота си.

— Никога не си ми предлагала пица — отбелязва Марино, докато асансьорът се спуска бавно.

— Това беше отдавна и ти не си идвал оттогава. Как разбра? — питам го аз.

— О, зная всичките ти малки номера. Чух за вентилационната система и разбрах как си успяла да накараш Махант да припадне от зловонния въздух.

— За малко да припадне — поправям го аз и махам на Джорджия, докато двамата с Марино прекосяваме фоайето и излизаме на паркинга.

44.

Способностите на човешкия организъм са ограничени и постъпвам глупаво, като се опитвам да ги игнорирам.

Шофирането до дома изисква голямо усилие и когато спирам пред знака „Стоп“ до Харвардския богословски институт, установявам, че ми е трудно да държа очите си отворени. Кръвната ми захар е ниска и усещам непоносима слабост, което е нормално, тъй като през последните няколко часа единственото, което ме държеше на крака, бе високооктанов адреналин.

Добре че живея на петнайсетина минути от Центъра по съдебна медицина. Пускам климатика, за да може студеният въздух да брули лицето ми, слушам музика, правя всичко възможно, за да остана будна. Часът е девет и пет, а утринното слънце напича ярко над главата ми. Навлизам в тясната павирана алея на нашата къща от деветнайсети век с дъсчена фасада, боядисана в опушено синьо, със сиви врати и капаци на прозорците. В двата края на старинния покрив, застлан с каменни плочи, се издигат високи комини. Слънчевите лъчи се отразяват от прозорците на горния етаж, докато паркирам зад зеления лендровър на Джанет.

Всички са тук, възкликвам смаяно, след което се чувствам като егоистка. Колкото и да обичам семейството си, точно в този момент искам да остана сама в собствения си дом. Трябва обаче да се откажа от тази мисъл и да събера сили. Да приема, че желанията ми не могат винаги да се сбъдват и че разкриването на престъпления не е всичко в този живот. Взимам чантата си, слизам и заключвам служебния си джип, който този път не оставих пред офиса. Прекосявам предната морава, изкачвам тухлените стъпала. Усещам как утринното слънце започва вече да напича. Днес обаче не се очаква температурите да прехвърлят трийсет и два-три градуса. През уикенда дори ще вали и това ще се отрази добре на моравата и градината.