Хаос

За момента изглежда, че Кари е сама. Сещам се за белия товарен микробус, паркиран на улицата точно до алеята, която води към дома ни. Видях го, докато завивах. Стоя като на тръни и се тревожа, че всеки момент Кари ще забележи движението на камерите. Тя обаче не гледа в тяхната посока. Вниманието й е насочено другаде. Към Деси, нагоре към небето, а също и надолу, към устройството, което той държи в ръцете си. Както и към сестра ми и Джанет, които остават извън полезрението ми, но зная, че трябва да са там. Долавям гласа на Дороти, но не чувам какво казва.

Усилвам звука на високочувствителните камери.

— … не искам да го правя — казва Деси на Кари и клати глава в знак на отрицание. — Не искам да жиля никого.

— Разбира се, че искаш.

— Лошо е да се нараняват други хора.

— Позволи ми да ти покажа колко е забавно. Натисни този бутон със стрелката, която сочи към думата активиране. Тя свети в зелено на дисплея, но когато докоснеш бутона, ще стане червена, защото ТЧ е активиран. Това е Тейленд Чарли. Знаеш какво е това, синко, нали?

— Не искам да си играя повече с теб. Не съм ти син — казва той, а Кари се усмихва лъчезарно.

— Когато разбереш кой си, ще се почувстваш така, все едно си открил, че си кралска особа. Принц Деси. — Тя поставя ръка на рамото му.

— Плашиш ме — казва той.

— Защо правиш всичко това? — чувам гласа на Дороти и се опитвам да я открия с помощта на камерите. — Мислех, че сме приятелки.

Типично за нея да си въобрази, че може да убеди Кари Гретхен да спре, да отстъпи, да се откаже от нещо, а още по-абсурдно е да смята, че Кари ще я хареса и ще иска да бъдат приятелки. Разбира се, нарцистичната ми сестра няма да се усъмни, че има нещо гнило в приятелството с някого, който е причинявал нещастия и разруха в продължение на десетилетия.

Насочвам камерата към Дороти и Джанет, които седят напрегнато на столовете си, разположени на пет-шест метра от магнолията. Между тях има масичка с чаши кафе и бутилки минерална вода. И двете са облечени в лекарски престилки, които най-вероятно са мои, и двете не помръдват. Събрали са ръце в полите на престилките, но не виждам следа от въжета или белезници. Очите на Дороти са широко отворени и утринното слънце напича безмилостно опънатото й от ботокс лице, докато Джанет седи тихо и спокойно.

Вече зная, че Джанет не е въоръжена. Ако носеше пистолет, досега да беше обезвредила Кари, но откакто сред нас се появи дете, всички променихме навиците си по отношение на оръжията. Регулирам ъгъла на камерите и виждам дрона, който прилича на голям летящ черен паяк с осем перки, които се въртят над магнолията. Това е източникът на острия звук, който чувам, а не майсторите в дома на съседа.

Изпращам съобщение на Марино:

ПОМОЩ. Тя е в задния двор. Заложници + дрон.

Не звъня на 911. Не мога да си позволя да пристигнат няколко патрулки с рев на двигатели и вой на сирени. Не това е начинът да се справя със заплаха от подобен род. Започвам да проумявам какво цели Кари. Иска да посвети Деси в сатанинското си семейство. Иска той да нарани някого, не, не просто да го нарани, а да го убие с нейния дрон, превърнат в оръжие.

Спомняш ли си сестрица-мръсница? Обзалагам се, че няма да я пропуснеш.

Кари ще убие Дороти, след което ще се отърве от Джанет. Ще остане само Деси и докато разсъждавам върху начина, по който е шпионирала Натали, ми става ясно какво е намислила. Питам се дали Кари не е шпионирала и момчето.

— Но защо? — Сестра ми никога не е знаела кога трябва да си държи устата затворена, а Деси е замръзнал като статуя, която държи в ръцете си пулта за управление на дрона. — Не разбирам. Водихме толкова приятен разговор в самолета — казва глуповато тя и сега разбирам какво се е случило.

Кари явно се е погрижила да вземе същия полет от Форт Лодърдейл снощи. Не се съмнявам, че е седнала до сестра ми в първа класа, което обяснява защо алармата в дома ми е изключена, а Кари е в задния ми двор. Най-вероятно Дороти я е пуснала вътре, както би постъпила с всяка нова приятелка. За сестра ми няма непознати.

В състояние е да доведе у дома абсолютно всеки и непрекъснато го правеше, когато бяхме малки. Никога не питаше за разрешение. Смяташе, че е в правото си да върши каквото си иска. Този път обаче цената може да се окаже твърде висока, не само за нея, но за всички нас. Умът ми работи трескаво в опит да намери изход от ситуацията.