Керванът на робите

— И туй е вярно. Щом народът говори за тези птици толкоз простичко и неподправено, човек доста трудно може да смята таквиз хорица за людоеди.

— Казват, че ниям-ниямите били канибали, но досега не съм забелязал подобно нещо.

— Просто щото знаят, че се отвращаваме от таквиз угощения, затуй се крият никой да не ги забележи. Въпреки това при тях сме в пълна безопасност. Правят всичко възможно да ни угодят. Туй трябва да им се признае. Ден и нощ ходят на лов, за да ми носят птици. Инак за цяла година не съм събирал толкоз много, колкото тук за един-единствен месец.

— От това сигурно пак ще излезе някой обемист научен труд, нали?

— Да, все ще скалъпя нещо. Досега не е имало човек, който подробно да се е занимавал с тукашния птичи свят. Ще ми се да запълня тази празнина.

— Ти си тъкмо човека за тази работа. А откъде всъщност идва твоята голяма любов към птичия свят? Има ли някаква по-особена причина?

— Няма таквоз нещо! А откъде идва ли? Хм-м! Орисниците не са ми предсказали край люлката, че нявга ще проявя такъв голям интерес към орнитологията, пък и петнайсет години по-късно все още нямаше таквоз нещо. Самият аз не съм се замислял над това, а и до ден днешен си спомням с ужас първото орнитоложко приключение, което преживях на времето.

— Какво беше то?

— Туй беше… е, на теб мога да го разкажа, но иначе не обичам да говоря за това. Туй беше, когато бях в десети клас, в гимназията. Учителят по естествознание не ме обичаше особено, защото в глупостта си все го питах за разни неща, на които никой човек не може да отговори.

— Това се прави често в тази възраст, но в повечето случаи е доказателство за наличието на жажда за знания.

— Жажда за знания? Учителят винаги го наричаше прибързаност и любопитство и само дебнеше удобен случай, да ми го върне тъпкано. Беше по време на великденските изпити. Бях си сложил нов нагръдник и нова синя копринена връзка и си бях въобразил, че щом съм се издокарал тъй, сигурно ще си взема изпита. И наистина работата вървеше горе-долу, докато се стигна до естествознанието. Изпитваха ни един подир друг. Когато ми дойде редът, аз се надигам и к’во мислиш ме попита учителят, а?

— Кажи де!

— Защо птиците имат пера?

— Да, наистина е искал да ти го върне. И ти какво му отговори?

— К’во му отговорих ли? Е, ами отначало си рекох, че той… чакай, ей там е кацнал! Виждаш ли го?

Той отново бе скочил на крака и възбудено сочеше към брега, при което носът му се изви настрани, сякаш проявяваше голям интерес към онази местност.

— Кой? Къде? — попита, Шварц.

— Ей там горе на самия връх на онзи сунут118.

— Ах, да, един речен орел, haliaetus vocifer, великолепна птица!

— Наистина е великолепен. Туземците го наричат Абу Лундж. Храни се почти само с риба. А знаеш ли как местните хора превеждат неговия крясък?

— Не.

— „Sef119, charif120, jakull hut, hut“. Кво значи туй?

— През сефа и шарифа ям риба.

— Правилно! И тук имаш пак нов пример за любвеобилно отношение към природата. Негрите съвсем не са тъй тъпи и несхватливи, както обикновено ги описват. Аз на твое място бих написал една книга, за да спася честта им.

— Ако намеря време, може би ще го направя.

След това вниманието на двамата бе привлечено от кормчията, който даде кратка заповед, и чернокожите прибраха греблата.

— На брега ли отиваме? — попита го Шварц, естествено, не на немски език.

— Не, ефенди — отговори той. — Тук никога не се спира веднага на брега, а най-напред за известно време трябва да оставиш лодката сред тръстиката, за да можеш да разузнаеш дали на сушата няма врагове.

— А какво се каниш да правиш? Защо не продължим?

— Защото иначе ще се приближим твърде много до серибата Ом ат Тимса, където живее Абд ал Мот. Забележи ли ни, ще ни превърне в роби.

— Нека се опита само!

— Не само че ще се опита, но и наистина ще го направи. Вие и двамата сте умни и храбри мъже, а ние умеем да използваме оръжията си, обаче той има на разположение над петстотин ловци на роби, които няма да можем да победим. Ще убием трийсет, четиридесет, а може би и повече, но останалите ще ни смажат.

Думите му прозвучаха много спокойно, умно и разсъдливо. Несъмнено този юноша беше надраснал възрастта си.

— Значи мислиш, че е възможно да преминем само през нощта? — попита Шварц.

— Да.

— Но защо да не можем и през деня! Ще гребем бързо, а освен това ще вдигнем и платното.

— Никой не е в състояние да ти каже какъв ще бъде вятърът след час. Ако стане насрещен, платното само би ни попречило, а човек не бива много да се осланя на греблата. Абд ал Мот има в реката малък кораб, който държи в тайна, но все пак чух за него. От брега на серибата се вижда далеч нагоре по реката. Следователно ще ни забележи твърде рано и после ще е необходимо само да отправи кораба към средата на реката и да нареди да бият барабана, за да му паднем с абсолютна сигурност в ръцете. Не, налага се тук да спрем на брега и да изчакаме нощта. После можем да преминем покрай опасното място.

— Но макар и случайно, не е изключено и тогава да ни види.