Керванът на робите

— Не — отговори Сивия, коленичил до негъра, за да го прегледа. — Ухапан е по ръката, липсва му парче месо от крака и е изпаднал в несвяст — това е всичко.

— Тихо — обади се кормчията. — Някой говори на брега. Наостриха слух и доловиха думите, разменени на сушата. Чуха дори и крачките на отдалечаващи се хора.

— Слава Богу, поне единият е спасен! — каза Шварц. — Но другият ще им падне в ръцете. Как ли да го предотвратим?

— Не е необходимо да го предотвратяваме — отговори му младият, умен и съобразителен кормчия. — Няма да го заловят.

— Как можеш да го твърдиш с такава сигурност?

— Нали чух какво си говореха! Загубили са две кучета. Несъмнено този негър е убил едното от тях, защото дори и досега все още здраво държи ножа си в ръка. Ако преследвачите водеха и друго куче, той нямаше да се изплъзне, а щеше да бъде разкъсан. Кучето сигурно щеше да скочи подир него във водата, за да го задържи. А тази рана на ръката му показва, че вече се е борил с такъв четирикрак ловец на негри. От всичко това с голяма сигурност си вадя заключението, че на брега няма друго куче. Как тогава ще открият втория беглец в тази гора, която се простира на много часове път, а няма кой да надуши следите му!

— Изглежда имаш право.

— Мисля, че не се лъжа. И тъй, в името на нашата безопасност да изчакаме тук най-спокойно, да видим какво ще се случи. Тогава ще знаем как да постъпим.

Този Суданец не можеше да не учуди двамата немци. Въпреки младостта си той правеше впечатление със зрялото си мислене и с някакво особено чувство за превъзходство. При това движенията и поведението му бяха тъй спокойни и сигурни, както и маниерът му на изразяване.

Сивия поднесе под носа на изпадналия в безсъзнание негър шишенце с амоняк. Това оказа своето въздействие. Лобо се размърда.

— Толо,… дръж се… здраво за дървото — прошепна той без да отвори очи.

Дори и в този момент, наполовина в безсъзнание, той мислеше само за спасяването на приятеля си! Пфотенхауер отново използва въздействието на амоняка и тогава клепачите на негъра се повдигнаха. Все още замъгленият му поглед се спря върху мъжествено красивото и сериозно лице на Шварц, излъчващо доброжелателство. После той отново затвори очи и усмихнато каза:

— Толо,… ти си жив… а аз съм при… при добрият шейх над… над звездите.

— Сигурно има предвид Бог — каза Шварц. — Дали е християнин?

— Християнин или езичник, няма значение. Той е човек и трябва да му се помогне — отвърна Сивия.

Той повдигна седалката на носа на лодката, където се намираше едно сандъче с лекарства и превързочни материали и се залови умело да превързва двете рани на негъра, подпомаган от Шварц с не по-малка сръчност.

В районите по горното течение на Нил и най-леките рани могат да се окажат опасни за живота, ако се занемарят. Това значително увеличава смъртността сред тамошните племена, които и без друго страдат от войнствеността и кръвожадността на своите съседи.

Зъбите на крокодила бяха оставили разкъсани парченца месо. Те едва се крепяха на мястото си и трябваше да бъдат отстранени с помощта на ножа. Това не можеше да не причини болки, които накараха Лобо да дойде на себе си. Той се огледа наоколо.

— Бели мъже и сандехи! — каза той, след като разпозна ниям-ниямите по своеобразните им прически. — Това не са ловци на роби!

— Не, не сме такива — успокои го Шварц. — Намираш се сред приятели.

— Значи… значи Лобо не е… умрял?

— Жив си. Ей там е брегът, откъдето скочи във водата.

— Това е… лодка! Да, вие изтеглихте Лобо от водата и го сложихте тук. Сега Лобо си спомня. Вие сте добри хора. Но къде е Толо?

— И той трябва да се е спасил, защото те сигурно не са го намерили.

— Тогава бързо, веднага да отидем при дърветата, където се крие.

Той понечи да скочи, но болките в краката му попречиха. Раните му все още дори не бяха напълно превързани. Съдбата на неговия другар го тревожеше толкова много, че едва успяха да го успокоят. Но и той самият разбираше, че му желаеха само доброто и се видя принуден да се подчини. Докато довършваха с превързването на раните му, при което той мъжествено понесе болките, го накараха да им разкаже случилото се. Трогателно беше да го слуша човек как говореше за добрия шейх над звездите, за неговия син, който умрял в името на хората, а също и за себе си — как решил заради приятеля си да се обрече на гибел. След като свърши, Шварц се обади:

— Значи Абу ал Мот не се намира в серибата си, а е на път към нея, така ли? Това ме кара да се страхувам за моя брат. А и Абд ал Мот ли е потеглил вече на път? Но тогава серибата е почти обезлюдена!

— Там винаги остават петдесет души — подхвърли Лобо.

— Те не могат да ни изплашат. Сега вече не е необходимо да изчакваме падането на нощта и можем да продължим пътя си и през деня.

— Тогава Лобо ще излезе от лодката. Той трябва да остане при Толо!

— Ти? Ти не можеш да мръднеш оттук. Не си в състояние да стоиш на краката си, а камо ли да вървиш. Трябва да се държиш съвършено спокойно, ако не искаш раните ти да се възпалят и да застрашат живота ти. Затова ще те задържим при нас и ще те пуснем едва когато напълно оздравееш.