Керванът на робите

— Хайде, ела и ти!

— Ей сега, но я слушай!

Дочуха се човешки гласове, а след това и воят на куче. Беше кръвожаден вой.

— Те идват, вече са тук! Качи се бързо при мен! — предупреди го изплашеният Толо.

— Вече е твърде късно — отговори Лобо. — Ще ме видят. Трябва да си потърся друго скривалище.

— Тогава бързай, бързай!

Но Лобо все още не тръгваше. С приглушен глас каза:

— Лобо е чувал, че щом едно такова куче вкуси кръв, веднага губи способността си да надушва следи. Това куче ще получи кръв, за да не може да те открие. Но ти мирувай!

Преди Толо да успее да отговори и да възрази, храбрият негър се втурна към едно друго дърво, за да не го забележат до дървото, където се беше скрил Толо. Воят на кучето се чу съвсем наблизо. Коне пръхтяха и хора си подвикваха Лобо се отдалечи още повече от двете дървета и застана така че щом кучето се появи, веднага да го забележи. Гората не даваше възможност двама конници да се движат. Застанали един до друг, ловците на роби останаха в сала за да не бъдат по-късно принудени да се връщат далеч назад за конете си. Яздеха един подир друг, като начело бе Абд ал Мот заедно с кучето. Щом го видя да се появява, Лобо чевръсто побегна, за да не открият белите къде е стоял и да се сетят че е възможно приятелят му да е още там. Арабинът го забеляза.

— Шейтан! — извика той. — Ей там бяга единият, а ако не се лъжа малко по-напред е другият. Бързо след тях бързо.

Той пришпори коня си, но за щастие, все още не пусна кучето Останалите се втурнаха подир него с бързина, каквато им позволяваше теренът. Кучето бясно задърпа ремъка и нададе направо сатанински вой. Арабите закрещяха в надпревара. Лобо се развика с все сила, за да привлече вниманието им върху себе си. Толо на дървото изтръпна от страх за приятеля си. Той също се включи във всеобщите крясъци, но за щастие, отпадналият му глас изобщо не беше чут. Ездачите преминаха в бясна езда покрай двете дървета и продължиха нагоре по реката.

— Пусни кучето де! — изрева един от конниците. Абд ал Мот чу думите му, извади ножа си и преряза ремъка. С удвоена бързина кучето се стрелна подир негъра който имаше намерение да се остави да бъде разкъсан и така, както вече беше споменал, звярът да изгуби обонянието си. Но в този миг му хрумна мисълта, че все пак може би е възможно да убие животното. През този ден бе намушкал вече едно куче, защо да не види сметката и на това? Ако преследвачите му не водеха и други песове, тогава навярно не бе изключено да се спаси.

Лобо също бе чул вика на арабина и предположи, че Абд ал Мот ще се вслуша в него.

В такъв случай нямаше нито миг за губене. Лобо спря и дишайки тежко от възбуда и изтощение се подпря на ствола на едно дърво. Видя как с големи скокове кучето летеше право към него, впило кръвясалите си очи в жертвата. Цялата му муцуна бе в лиги и пяна. И тогава негърът измъкна ножа от набедрената си престилчица.

— Слизайте от седлата! Сгащихме го! — извика Абд ал Мот, като рязко спря коня си и скочи на земята.

Другите последваха примера му.

Кучето бързо приближаваше негъра — още три, два, само още един скок! Кръвожадното животно се хвърли с цялата си мощ върху негъра и… тъй като той светкавично се отдръпна от дървото, удари главата си в ствола, отхвръкна и падна на земята. Преди да успее да се изправи на крака, Лобо го притисна с коляно и заби три пъти ножа си в сърцето му, ала лявата му ръка попадна между зъбите на кучето.

Той се изтръгна от умиращото животно, без да обръща внимание, че парче месо остана в пастта на звяра, и бързо побягна. Арабите нададоха яростни крясъци и хукнаха подир него. Бързината и припряността им попречи да използват пушките си. Трябваше да спрат, за да се прицелят, а така щяха да изгубят време. Но те светкавично измъкнаха пистолетите си и ги изпразниха по негъра, който се намираше на не повече от двайсетина крачки пред тях. Не можа да се разбере дали някой от куршумите го улучи, защото Лобо продължи да тича.

Ала той бе смъртно изтощен, а те бяха изпълнени със сили. Догонваха го все повече и повече. Той се обърна и забеляза това. По-добре при крокодилите, отколкото да попадне в ръцете им и да го бичуват до смърт! И тъй, той свърна наляво към брега на реката.

На това място тя правеше завой, откъм вътрешната страна на който продължаваше тази нечовешка гонитба. Лобо се добра до реката и като нададе ужасен вик се хвърли в нея. Водата плисна нависоко и го погълна.

Само след броени секунди неговите преследвачи също се озоваха там. Те спряха, втренчили поглед във водата.

— Скочи в реката, за да ни се изплъзне! — разочаровано извика един от тях.

— Да, на нас ще ни избяга — отговори Абд ал Мот, — но тамасихите117 ще го разкъсат и изядат. Само внимавайте!

От брега се откриваше свободно водно пространство, дълго около десетина лакътя. По-нататък в реката се врязваше доста дълъг нос от тръстика, след което отново се виждаше открита водна площ, достигаща до средата на реката, където се изпречваше островче от треволяци, заседнало на тинест нанос.