Керванът на робите

Ето че в този момент съвсем близо до споменатия нос от тръстика се появи главата на негъра. Той се огледа за преследвачите си.

— Стреляйте, стреляйте! — извика Абд ал Мот, след което застаналият до него човек вдигна пушката си и бързо натисна спусъка.

Но той бе твърде задъхан и разгорещен и се прицели лошо. Куршумът плясна във водата до Лобо. Негърът достигна края на носа и с няколко бързи удара на ръцете го заобиколи. Там спря, сякаш бе съзрял нещо, което го бе изплашило. После нададе силен пронизителен вик, който можеше да се дължи както на ликуване, тъй и на смъртен страх, и изчезна зад тръстиковия пояс.

— Защо изкрещя? — попита един от арабите.

— Видял е някой крокодил — отговори Абд ал Мот.

— Но прозвуча тъй, сякаш извика от радост.

— О не, тук в реката няма нищо, което може да го зарадва. Ето, я вижте там какво пори водата като стрела! Забелязахте ли онази ивица?

Той посочи с ръка към островчето от трева, откъдето образувайки бразда в реката, през откритата водна площ нещо бързо се приближаваше към тръстиката. Тази бразда оставаше след муцуната на огромно влечуго.

— Крокодил! — извикаха няколко души в един глас.

— Аллах ще го изпрати в ада! — изкрещя един от ловците на роби. — Ат тимса ще го догони и изяде!

В същия момент крокодилът изчезна зад тръстиките и в следващия миг те дочуха безумен вик, който този път, без съмнение, бе вик на човек, видял пред себе си смъртта.

— Докопа го, свърши се с него! — каза Абд ал Мот. — Все пак му провървя, защото щях да наредя жив да го заровят в някой термитник, където термитите да оглозгат костите му до бяло. Но каквото не можа да му се случи на него, ще се случи на Толо, който още се крие в гората. Тези шейтани ми убиха две от най-добрите кучета. Затова Толо ще умре от двойна смърт!

— Но дали наистина е все още нейде наоколо? — попита Друг.

— Да. Видях и него. Тичаше пред Лобо. Нека двама от вас изведат конете от гората и ни чакат на открито.

Така и направиха. После отново започнаха да търсят. Двамата ловци на негри, които останаха на открито при конете, трябваше да чакат повече от час, докато другите се появят… но без беглеца.

— Този негър сякаш изчезна в дън земя — скръцна със зъби Абд ал Мот. — Не открихме никаква следа от него.

— Но нали го беше видял! — каза му някой.

— Дори съвсем ясно! Но кой ли може да различи диря, оставена от бос крак в гората! Впрочем тази гора е голяма и се простира на часове път край реката. Кой ще ти я претърсва цялата, за да намери негъра?

— Тогава този черен песоглавец ни се измъкна жив, но поне другият бе изяден от ат тимса!

— Не, не ни е избягал. Оттук реката тече почти право на изток, докато Омбула се намира на югозапад, където пак има една много обширна открита равнина. Чернокожият трябва да мине през нея. Ако искаме да го опипаме, е необходимо само да препуснем натам и да го изчакаме.

— Той ще дойде през нощта, когато няма да можем да го забележим!

— Тогава ще се разпръснем и ще образуваме верига. Така той сигурно ще се натъкне на някой от нас. И тъй, напред!

Те отново се метнаха на конете си и ги пришпориха на юг. Обстоятелството, че Абд ал Мот се бе заблудил, смятайки, че е видял Толо, може би спаси живота на негъра. Бяха търсили само напред, но не и назад, където се намираха двете дървета. Ако се бяха върнали, можеше да се очаква, че негърът щеше да бъде открит поради състоянието, в което се намираше от постъпката на приятеля си, жертвал се заради него. Но къде беше Толо? Дали все още седеше горе на клона на дървото? И дали безумно смелият Лобо действително бе разкъсан от крокодила?

Най-добре това можеше да се научи от хората в плоскодънната гребна лодка, която по пладне или малко преди пладне, се спускаше от негърското село Махана надолу по реката. Лодката не беше голяма, но не бе и твърде малка. Можеше да побере трийсетина души, но този път в нея седяха само двайсет и трима. Двайсет от тях бяха негри — по десет от всяка страна, които въртяха греблата. На кормилото седеше около шестнайсетгодишен юноша с по-светъл цвят на кожата. По това можеше да се заключи или че е от арабски произход, или пък че има смесена кръв в жилите си. Останалите двама бяха бели.

Всички негри носеха само обичайната препаска около хълбоците си. Бяха сплели гъстите си ситно къдрави коси на къси, тънки, навярно намазани с някаква мазнина, плитчици, които висяха от всички страни на главите им. Момчето на кормилото имаше права, тъмна коса. Облеклото му се състоеше от голямо светло парче плат, загърнало тялото му като тога.

Оръжията, които бяха отрупани на носа на лодката, показваха, че или това пътуване не е миролюбиво, или че хората са се приготвили да посрещнат нечии враждебни действия. На носа на лодката седяха и двама бели.