Керванът на робите

Единствено жаждата за приключения го караше да не се съобразява със забраната на Шварц. Абд ас Сир пък бе подтикнат от синовната си обич да се съгласи с предложението му. А хаджията от своя страна бе винаги готов да направи онова, което правеше и неговият приятел. След като словакът си осигури одобрението им, той продължи:

— И тъй, какво ни пречи да направим сажди от сланина и да се превърнем в негри? Ще изчакаме, докато Бащата на щъркела и Бащата на четирите очи изчезнат в клисурата, ще се начерним и ще ги последваме.

— Но къде ще направим сажди и за нас, без да го забележат? — попита винаги разсъдливият Син на тайната.

— Там където ще правят и другите. Сигурно двамата господари няма сами да се заловят с тази работа, а аз ще се погрижа да я възложат на мен. Тогава ще направя такова голямо количество, че да остане и за нас. Ние също сме герои и не желаем да лежим бездейно тъй близо до нашите неприятели.

— Не, не сме герои — отвърна Абд ас Сир. — Не можем да се сравняваме с нашите двама предводители. Обаче баща ми е пленен, смъртна опасност е надвиснала над главата му и е мой дълг да му се притека на помощ. Вие ще ме подкрепите, но без да казвате никому нито дума.

Те продължиха да обсъждат плана си и най-накрая се стигна до нещо като истинско съзаклятие срещу техните предводители.

Горе на височината се намираха запасите им от месо, увити в рогозки от палмово лико. Взеха от тях толкова, колкото смятаха, че ще са им необходими.

Намериха една издълбана кратунка, където щеше да гори маста. След като месото бе занесено долу, най-напред запалиха голям огън, на който да приготвят печеното за вечеря. После Бащата на единайсетте косъма предложи услугите си да направи саждите и има късмета да получи съответното разрешение. Той се отдели настрана и стъкна един по-малък огън, над който постави нанизаната на пръчка сланина така, че маста да капе в кратунката. Щом приключи с тази работа, дребосъкът сложи кратунката на земята, запали маста, заби наоколо няколко клона и разпъна на тях една от рогозките. Тя улавяше черния дим и лека-полека по нея започнаха да се наслагват сажди. След около час се събра толкова много чернило, че с негова помощ десетина бели можеха да се превърнат в негри.

Междувременно Шварц се изкачи горе на височината, за да каже на намиращите се там командири какъв резултат имаха преговорите му с Абу ал Мот и да им даде нови указания. Най-важното от тях бе да не стрелят каквото и да ставаше долу, освен ако не им изпратеше по някой вестоносец изрична заповед за това.

След като се спусна долу, той тръгна да търси вода, така необходима за всички. Недалеч от мястото, където се бяха разположили, успя да открие изтичащата от клисурата вода, която още преди да я напусне изчезваше в споменатата вече дупка. Така на първо време се подсигуриха с всичко необходимо.

Предиобедът, а също и следобедът изминаха, без да се случи нещо особено. Хората на Абу ал Мот се държаха много спокойно. Бяха се оттеглили още повече към задния край на клисурата и изглежда не обръщаха особено внимание на обсадителите. Предводителите на кервана с роби усилено мислеха как да се спасят, но не им хрумваше план, който да им вдъхне надежда за успех.

Свечери се. Приблизително в средата на клисурата бе запален огън, поддържан със сухи палмови листа, намиращи се наоколо в изобилие. По едно време от горе се спуснаха Лобо и Толо, двамата негри от племето беланда. Когато Шварц ги попита защо са напуснали местата си, Лобо му отговори:

— Лобо и Толо сме беланди. Клет негри от Омбула сме също беланди. Лобо и Толо искат отидат да утешат приятели беланди и им помогнат, ако в опасност.

— Какво? Искате да влезете в клисурата?

— Да, отидат в клисура.

— Ще ви заловят!

— Няма заловят. Нощ сме черна, клисура сме черна, а Лобо и Толо също черен. Тях изобщо не видят. Ако разрешение не получат, двамата много плачат.

— Но нали ако ви открият ще загинете! Не забравяйте, че сте избягали от Абд ал Мот! А сигурно е, че ще ви видят!

— Ние промъкнат до пленници и никой няма обърнат ни внимание. Ние вземем остър нож и срежем въже на пленник.

Когато Шварц чу последните думи, планът на двамата, решили да рискуват живота си за своите съплеменници, не му изглеждаше вече толкова безполезен. Той поразмисли, посъветва се накратко с Пфотенхауер и после съобщи на Лобо и Толо следното:

— Добре, нямам нищо против, но ще трябва да следвате съвсем точно указанията ми.

— Лобо и Толо правят всичко, к’вото заповядат добър бял господар!

— Ще се промъкнете до вашите съотечественици и ще ги освободите от въжетата и ремъците. Но привидно ще трябва да останат така, сякаш все още са вързани, за да не забележат пазачите им нищо. Щом чуете от нашите позиции изстрел, всички ще захвърлят въжетата и дървените яреми и ще се втурнат към изхода. Разбрахте ли?

— Разбрали.

— А сега ще пропълзя през тесния отвор, за да разузная докъде пътят ви е свободен и безопасен.

— Не! Не господар, а Лобо пропълзя през дупка. Лобо сме черен и могат добре промъкват. Още в сериба пълзят до къща на Абд ал Мот.