Керванът на робите

— Това е добре. Вярно че сме достатъчно силни, но присъедините ли се към нас, нито един враг няма да успее да ни се изплъзне. А за колко време ще стигнете с лодката си оттук до краля?

— За не повече от един ден.

— Тогава елате с нас в лагера ни. Имаме да ти разказваме много неща.

Новодошлите се зарадваха извънредно много, че толкова неочаквано се срещнаха със сина на своя крал, а също и със Сина на тайната. Но когато узнаха какво се бе случило, смайването им нямаше граници. Направиха съвещание и решиха, че Уахафи незабавно трябва да се върне при своите и да уведоми краля какво е положението. От мястото, където се намираха, ниямах-ниямите трябваше да тръгнат право към Омбула, за да се срещнат там с Пфотенхауер, Шварц и хората му.

Тъкмо когато Уахафи се канеше да тръгне на път, забелязаха един конник, който бавно се приближаваше от юг. Появяването му бе толкова важно и неочаквано, че Пфотенхауер побърза да насочи далекогледа си към него.

— Бял е — каза той, — и е въоръжен до зъби. Кой ли може да е той! Във всеки случай едва ли е пак вестоносец на Абд ал Мот, тъй като роботърговецът още вчера изпрати един.

Уахафи взе бинокъла, за да хвърли също един поглед. Изглежда се беше научил да си служи с него по време на престоя на Пфотенхауер сред ниям-ниямите. Веднага щом разгледа лицето на ездача, той каза:

— Та това е Дауари, Търсача! Там където отиде, по петите му винаги следват кланета и убийства.

— Значи го познаваш? — попита Шварц.

— Твърде добре. Аз съм единственият човек от моето племе, който го познава. Виждал съм го при негрите моро. Едва си тръгна и се появи керван на роботърговци, за да нападне селото. Той обикаля серибите и познава всички ловци на хора, с които прави какви ли не сделки.

— А той познава ли те?

— Не.

— Тогава остани още малко тук. Изглежда че идва при нас с определена цел. Едва ли самотен пътник ще се осмели да влезе в лагер като нашия.

В поведението на човека не се забелязваше ни най-малката несигурност. Той се насочи право към тях, слезе от коня, поздрави и после попита Шварц:

— Изпращат ме при вас. Нали сте от хората на Абд ал Мот?

— А ти кой си? — осведоми се Шварц, без да отговори на въпроса му.

— Аз съм войник и се натъкнах на кервана с роби, предвождан от Абд ал Мот. Той ме взе на служба и ме изпрати при вас.

— Какво имаш да ни съобщаваш?

— Незабавно трябва да потеглите към планините Гута, където той ще ви чака в клисурата ас Суар.

— Защо се е отправил натам?

— Защото иска да нападне няколко села на племето мундо.

— И кога ще пристигне на онова място?

— Вдругиден. Ако побързате, можете да бъдете там един ден след него.

— Как ти е името?

— Амар бен Суба.

Шварц впи изпитателен поглед в лицето му. Човекът го издържа с усмивка, без да се смути. Чертите му издаваха, че е смелчага, ала не будеха доверие.

— Истината ли казваш? — попита Шварц.

— Да. Защо да те лъжа?

— И все пак лъжеш!

При тези думи човекът измъкна от пояса си пистолет и заплашително отговори:

— Ха си го казал още веднъж, ха съм те застрелял! Не позволявам да ме обиждат!

Ако смяташе, че така ще направи силно впечатление на немеца, той се видя излъган. Шварц изби оръжието от десницата му, изтръгна пушката от лявата му ръка, замахна с нея и с приклада му нанесе такъв удар по главата, че човекът рухна на земята. Само секунди по-късно бе разоръжен и вързан. Оказа се, че от удара е изгубил съзнание само за няколко минути. Щом се съвзе и видя че е вързан, той се развика:

— Така ли се отнасяте към пратениците и доверените хора на вашия предводител? Абд ал Мот сигурно ще ви накаже!

— Мълчи! Не ни разсмивай със заканите си! — отвърна му Шварц. — Ти си лъжец и затова се отнесохме към теб, както подобава. Не си изпратен от Абд ал Мот.

— Май че изобщо не си ме разбрал, а?

— Разбирам те по-добре, отколкото мислиш и подозираш. Ти се нарече Амар бен Суба, но името ти е друго. Ние те познаваме, ти си Дауари, шпионинът на ловците на роби.

— Лъжеш се. Аз съм човекът, за когото вече се представих.

— Господарю, не му вярвай! — намеси се Уахафи. — Той е Дауари, много добре го познавам.

Пленникът му хвърли гневен поглед и отговори:

— Кой си ти, дето твърдиш, че ме познаваш и дръзваш да ме обвиняваш в лъжа? Щом се освободя, ще ти платя за тази обида с ножа!

Той наистина имаше вид на човек, напълно способен да изпълни заканата си. Но Шварц гневно му се сопна:

— Я си дръж езика зад зъбите! Аз знам кой си и какво искаш, и нямам никакво желание да слушам грубостите ти.

— Нищо не знаеш! Всичко е точно така, както ви казах, и ако не се подчините на донесената от мен заповед, ще си имате работа с Абд ал Мот.

— Искаш да кажеш с Абу ал Мот!

— Не, идвам по поръчение на Абд ал Мот.

— Тъй! Ами кога изпрати той предишния си вестоносец?

— Не знам. На мен нищо не ми е казал. Идвал ли е вече някой друг негов човек?

— Да. Ако наистина те беше изпратил Абд ал Мот, той сигурно щеше да ти каже, че само един ден преди това е наредил на свой човек да донесе съвсем друго нареждане. Ти къде се срещна с предводителя на ловците на роби?

— В Омбула.

— Та той изобщо вече не е там.

— Още е там!