Керванът на робите

— Туй сме бил възглед много правилен — съгласи се дребосъкът. — Побратимство мокрото е по-хубаво от побратимство сухото. Значи още оставаме на „вий“ учтивото, но въпреки туй приятелство могло бъдат съвсем верно и вечностно.

— Естествено! Ще видите какъв приятел мога да бъда, когато стане напечено. Но преди всичко да решим к’во да правим с животното. Оставим ли го тук, крокодилите ще се нахвърлят върху него.

— Нека Щефан го пази — отговори Шварц, — а ние ще се върнем в лагера, за да изпратим хора. Утринната ни разходка и без друго свърши.

— Да. Вече се съмна и междувременно сигурно всички са се събудили. Мисля, че Щефан няма да допусне някой да му отмъкне бехемота.

— Аз ли? — веднага кипна словакът. — Туй да не съм обиденост?

— И през ум не ми е минавало! Нали сме приятели и нивга вече няма да се обиждаме.

— Настоятелствам да е тъй! Ако сте вий помислили, че аз оставят ми отмъкнали хипопотам от мен пазения, тогаз не ще и помисля да направят с вас побратимство баварското и мокрото. Аз ще заемал незабавно положение отбранително и вий могли сте отидат със спокойствие доверителното и задушевното.

Той вдигна пушката си, за да зареди изстреляната цев, а двамата немци се отправиха към лагера. Разбира се, те имаха не един и два повода да си поприказват, но за щастие съвсем случайно не се стигна до разговор и благодарение единствено на това обстоятелство Шварц направи едно откритие, което иначе щеше да им се изплъзне. Той вървеше пръв, забил поглед в земята. Не бяха изминали още и половината от пътя, когато внезапно спря, посочи надясно към няколко млади прекършени папратови листа и тихо каза:

— Спрете! Оттук сигурно е минал някой.

— Възможно — отвърна с безразличие Пфотенхауер, но също така тихо.

— Като че гледате много леко на този случай.

— Мислите ли, че заради такваз дреболия трябва да съм обзет от тежки мисли?

— В нашето положение човек трябва да обръща внимание на всичко.

— Сигурно тук е бил някой от нашия лагер.

— Не. Никой от нас не е идвал насам.

— Ам’че тогаз оттук е минало някое животно и е смачкало папратовите листа.

— Нека ги разгледаме.

— Щом ви доставя удоволствие, нямам нищо против. В туй време ще продължа нататък.

— Не, моля ви, драги, почакайте за минутка!

Той се наведе, за да огледа внимателно влажната блатиста земя. Когато отново се изправи, лицето му беше придобило разтревожен израз. Пфотенхауер го забеляза и попита:

— К’во има? К’во видяхте? Физиономията ви хич не ми харесва.

— Тук се е намирал човек и то съвсем наскоро. Бил е бос.

— Не е ли минал още снощи оттук?

— Не, защото в такъв случай по папратовите листа все още щеше да стои росата, а тъй като тя не се вижда по това растение, значи то е било отъпкано след падането й.

— Кой знае кой ли ни е търсил. Хората са забелязали, че липсваме и някой е хукнал подир нас.

— Не е така. Следата не води от лагера насам, а оттук към лагера. Да я проследим, като избягваме всякакъв шум!

Той отново закрачи начело и то бавно, за да не изгуби дирята из очи. А тя водеше точно в посоката, от която неотдавна бяха дошли двамата с Пфотенхауер. Не след дълго следата се отклони наляво, където личеше значително по-ясно. Шварц се спря, посочи към отпечатъците и прошепна на своя спътник:

— Въпросният човек е доста глупав. Дотук е вървял почти изцяло по нашите следи и би трябвало да знае, че двама души са се отдалечили от лагера. И че когато двамата се върнат, непременно ще забележат ясната диря, оставена от него.

— Може все пак да е от нашите хора, тъй че да няма никакъв повод да е толкова предпазлив.

— Ако беше така, той щеше да напусне лагера, за да ни търси и щеше да проследи дирята ни. А щеше и да вика. Но понеже не с станало нищо подобно, ние съвсем сигурно си имаме работа с чужд човек и трябва да сме предпазливи. Взирайте се внимателно напред, за да го открием преди той да ни е забелязал.

Те също се отбиха вляво. Тази нова посока несъмнено щеше да ги преведе между бивака и врязалия се дълбоко в сушата залив на блатото. Тук още вечерта местата между храстите бяха изпогазени, едно обстоятелство, което несъмнено много утежняваше търсенето на новата следа, а то и без друго едва се различаваше. Ето защо Шварц закрачи напред колкото можеше по-бързо, за да догони непознатия още преди да стигне до лагера.

Постепенно тръстиката остана назад. Появиха се дървета, които растяха доста далеч едно от друго, а влажната хумусна почва бе покрита с меки и гъсти горски лишеи, където бяха останали дълбоки отпечатъци от човешки крака. Двамата се придвижваха от едно дърво до друго, търсейки прикритие зад стволовете им. Тъкмо Шварц се накани да излезе иззад един лубахн, по-широк от човешко тяло, за да достигне с няколко бързи скока следващото дърво, когато баварецът го хвана отзад за дрехата и припряно му прошепна:

— Стойте тук! Ей сега зърнах онзи тип.

— Къде? — тихо попита Шварц, като бързо пак се скри зад дървото.