Керванът на робите

— Нима са ти нужни толкова много, за да нападнеш петдесетина ловци на роби?

— Само за нападението не, господарю, защото не сме страхливци. Но за отвеждането на животните са необходими много хора, а всичко трябва да стане възможно по-бързо и всяка следа да бъде незабавно заличена, тъй като Абу ал Мот не бива да разбере какво се е случило тук, край блатото. Фелдфебелът, хората му и всичко друго трябва да изчезне безследно, а за да свършим тази работа четиристотин ръце съвсем не са твърде много. Ще ми се довериш ли? Кажи ми какво си решил!

Шварц развърза въжетата му и отговори:

— Връщам ти свободата. Разбера ли, че всичко е така, както ми каза, ще станеш мой съюзник и ще бъдеш до мен, когато победеният Абу ал Мот лежи в прахта пред краката ми.

— Господарю, казах ти истината. Позволи ми да доведа моите придружители, за да може един от тях да препусне обратно и да извести на воините ми какви промени са настъпили!

— Има време. Говориш за препускане. Хората ти коне ли яздят?

— Не коне, а камили. Доведох също и товарни камили, предназначени да носят плячката, която мислехме да заграбим тук.

— Ще получите част от нея. Радвам се, че имаш толкова много камили, защото те ще ни помогнат да ускорим нашия поход.

— Накъде ще се отправите?

— Към Омбула в земите на беландите. Абд ал Мот е отишъл там, разрушил е селото, избил е ненужните му хора, а по-яките е отвлякъл в робство.

Бащата на боздугана остана няколко мига като окаменял. После буквално изкрещя:

— Дано Аллах го предотврати, защото сме съюзници с беландите и там имаме роднини!

— Аллах не го е предотвратил, а вече е станало.

— Сигурен ли си?

— Да. Снощи тук пристигна един пратеник, за да го съобщи на другите ловци на роби. Абд ал Мот се кани да залови още роби, а Абу ал Мот е на път към него.

— Господарю, нека тогава тръгнем час по-скоро да избием тези песове! Вече сме достатъчно могъщи, за да се справим с тях.

— Още днес ще започнем похода. А сега ела с мен при другите да обсъдим останалото.

Те бяха застанали край първите храсталаци, но след тези думи веднага се отправиха към центъра на бивака, където хората на фелдфебела все още седяха или лежаха вързани на земята. Щом фелдфебелът видя Бащата на боздугана, възкликна:

— Шейхът, когото очаквахме! Това е добре, защото той сигурно ще се застъпи за нас.

Но шейхът здравата го изрита и отговори:

— Мълчи, о, потомък на краставо псе! Напълно сте си заслужили участта. Ако този чуждоземен емир не ви беше пленил, аз щях да ви смачкам. Дано отидете в геената и горите в огъня, който причинява вечни болки, но никога не убива!

Всички присъстващи бяха отправили погледи към шейха, но никой от тях не го гледаше с такива очи и с такъв израз на лицето като Абд ас Сир, Синът на тайната. Той седеше настрана заедно със Сина на верността, но щом съзря непознатия, веднага скочи на крака и вече не свали погледа си от него.

— Какво ти е? Кой е той? Познаваш ли го? — попита Бен Уафа.

— Аз… аз… да, сигурно го познавам — отвърна Абд ас Сир, а очите му се разширяваха все повече и повече.

— Е, кой е той?

— Не… не… не знам.

— Щом го познаваш, трябва да знаеш кой е!

— Аз… аз не мога да си спомня.

Той хвана главата си с две ръце, сякаш вярваше, че с този жест ще помогне на паметта си, ала напразно. Взе да се разхожда насам-натам, да говори сам на себе си, започна да образува различни имена от отделни срички, после отново приклекна до Бен Уафа, накратко, държеше се като човек, на когото, както обикновено обичаме да казваме, думата му е на езика, но не може да я изрече. Най-накрая той даже легна на земята и пръстите му задълбаха дупки, сякаш търсеното име можеше да бъде изровено, заудря и зарита с крака, но пак не постигна никакъв резултат.

Междувременно Шварц и Пфотенхауер разказаха на шейха каквото бе необходимо да знае, за да го запознаят с настоящето положение. Той научи кои са двамата, но много неща, ако не и повечето не бе в състояние да си обясни. Схвана само това, че с Абу ал Мот е свършено, че той ще бъде заловен и после предаден на всяващия страх и ужас Баща на петстотинте от Фашода. Всичко това предизвика неговия възторг и ако хората му бяха вече тук, той с голяма радост незабавно би тръгнал на път.

— Достатъчно многобройни сме, за да бъдем сигурни в успеха си — отбеляза Шварц. — Но за съжаление не съм уверен, че можем да разчитаме на нухрите. Взема ли ги с мен винаги мога да очаквам да преминат на страната на Абу ал Мот. А оставя ли ги тук, ще трябва да отделя за тях много пазачи, от които не мога току-така да се лиша.

— Ако само това те тревожи, ще ти помогна — отговори шейхът.

— Как?

— С хатиба228 на моето племе. Аллах му е дал способността да държи въодушевяващи речи, тъй че и най-коравосърдечните хора не са в състояние да му устоят. Когато нещо го прихване или бъде осенен свише, той ни напуска и тръгва на път, като стига чак до земите на шилюките. Много добре познава нухрите и знае как да им говори. Разреши му да се качи на корабите и да им държи проповед. Можеш да бъдеш сигурен, че след това те ще горят от нетърпение да пролеят кръвта си в битка срещу Абу ал Мот.