Керванът на робите

— И затуй искате да дойде с вас още някой?

— Да.

— Туй е съвсем друго нещо. Тогаз веднага тръгвам с вас. И тъй, в името на Аллах, направете ме колкото е възможно по-черен!

— Но премислете и опасността! Открият ли ни, свършено е с нас.

— Глупости! Мен не могат ме хвана! Е, за успокоение ще ви кажа, че ще предприемем тази толкова рискована стъпка едва след свечеряване. Преди това ще наредя да обградят лагера. В тъмнината няма да се изложим на опасността да събудим подозренията им с вашия нос, който е толкова малко негроиден. А спипат ли ни, ще дадем сигнал на нашите хора да ни се притекат на помощ. Навярно все ще можем някак си да се защитим, докато те дойдат.

— Естествено! Идвам с вас като негър. Решено! Отсега се радвам.

— Но ще трябва да се съблечем почти напълно и да натрием целите си тела със сажди и мазнина!

— Няма значение, все ми е едно, стига само после пак да се сдобия с моя кавказки произход. Заради туй еднократно почерняване няма вечно да останем негри, я! Значи точка по въпроса, решено е! Тъй ще бъде!

Поставената за тази вечер задача бе решена и вече можеха да се отдадат на почивка. Асакерите заспаха, поне онези, които не бяха длъжни да охраняват пленниците. Но Шварц и Пфотенхауер не успяха дори да подремнат. Единият знаеше, че опасност застрашава брат му, който от своя страна бе близък приятел на другия и се радваше на неговата сърдечна привързаност, тъй че от безпокойство и двамата се лишиха от толкова необходимия им сън.

Малко по-късно към тях се присъедини и трети човек — Синът на тайната. Завърна се значително успокоен и седна наблизо. И той не можеше да спи къде от радост, че тъмата, обгърнала произхода му, най-сетне се бе разсеяла, къде от тревога поради опасното положение, в което се намираше баща му.

В полунощ се смениха пазачите на стадата. Тогава си легнаха и тримата, като се загърнаха с мрежите срещу комари. Искаха поне да направят опит да заспят. Но от време на време някой от тях забелязваше, че другите двама продължават неспокойно да се въртят на постелите си, и когато утрото наближи, Шварц стана и се освободи от мрежата, за да предприеме обиколка на постовете. Незабавно и Пфотенхауер скочи на крака и го попита:

— Спахте ли?

— Не.

— И аз не можах. Изобщо вече никогаш няма да лягам край блато. Не се търпят тез дяволски изчадия, комарите. Няколко от тях успяха да се проврат под мрежата ми. И туй хайде, както и да е, ако се бяха задоволили да хапят само подметките на ботушите ми, ама не, те бяха хвърлили око единствено на носа ми. Тез твари нямат никакъв класическо-естетически вкус. Тъй че и аз ставам. Ами к’во ще правим сега?

— Ще наобиколя постовете.

— Туй няма никакъв смисъл. Ще ви предложа нещо по-добро.

— Какво?

— Лов на хипопотами. Срам и позор ще е, ако поне не зърнем едно таквоз животно, щом сме тук край Блатото на хипопотамите. Тъкмо сега е времето, когато се връщат във водата, след като са пасли на брега до насита.

— Великолепно предложение. Идвам с вас.

— Добре! Но к’во е положението с оръжията?

— Моята пушка е тук.

— Не е достатъчно. С един или два изстрела не можеш утрепа хипопотам, освен ако сте заредили с патрони „дум-дум“.

— Не са у мен, а на кораба.

— Жалко! Аз имам малко от тях, ама няма да станат за вашия калибър. Ами знайте ли де е ахилесовата пета на един хипопотам?

— Да, между окото и ухото.

— Не е лошо. Но още по-добре е да го улучиш зад ухото. Ако човек знай точно мястото, експлозивният куршум пръсва черепа и разкъсва мозъка. Вий идете от Севера и навярно не сте опитвал такъв вид лов. А аз и вашият брат Зеп вече не веднъж сме убивали по тоз начин хипопотами. Веднага ще заредя с „дум-дум“. След туй тръгваме.

Щом Сивият приготви пушката си за стрелба, двамата напуснаха лагера. Тъкмо в този момент небето на изток взе да просветлява и те можеха да различат поне дърветата и храстите, между които започнаха бавно да се промъкват, оглеждайки се много внимателно на всички страни.

Не се насочиха към езерото, а тръгнаха по брега на блатото, защото там беше по-вероятно да срещнат някой хипопотам. Постепенно стана по-светло, тъй че можеха да виждат все по-ясно. Сивият обръщаше внимание на всяка дреболия. По едно време той се спря и посочи към някаква странна следа.

— Знайте ли кой е минал оттук? — попита той.

— Естествено хипопотам!

— Да. Я огледайте дирята по-подробно! Тоз бехемот е излязъл ей там от водата и следите му ясно си личат в мекия мъх. Вляво и вдясно вървят две успоредни редици от отпечатъци с диаметър цяла стъпка, а в средата по земята е оставена дебела черта, където се е влачил коремът му. Това е… ха, видяхте ли го?

— Да.

— К’во беше туй? Изскочи ей от онзи кух дънер, дето съвсем сигурно има мравки.

— Капски тръбозъб.

— На латински?

— Orycteropys aethiopicus.

— Правилно! Ами на арабски?

— Абу Батлаф, Баща на ноктите.

— Да, защото има толкоз дълги нокти. За пръв път видях такъв нокът в сбирката на моя учител по естествознание, който притежаваше много таквиз редки кости. Той съвсем не беше лош орнитолог и аз научих доста неща от него, ама хич не можеше да ме понася.