Юлиан

И тъй, аз се отказах от тази мечта. Засега. После разпуснах военния съвет.

Седя на леглото си и пиша. Сложил съм пергамента на коленете си. Калист подрежда жреческите ми мантии. Глухонемият свири на лютня. След малко Максим ще дойде при мен. Цял час се молих — първо на Зевс, после на Великата майка. С какво съм предизвикал гнева й? Дали това не е отмъщение на Арес?

Юлиан Август

7 юни

Предзнаменованията са лоши. Авгурите не могат да кажат нищо определено. Съветват да не се връщаме обратно през Асирия. Също са против поход на север към Кордуене. Един от тях загатна, че трябва да се отправя на юг към залива, но войските няма да се подчинят. Вече са близо до бунт. Трябва да се наложа на Виктор, иначе ще избухне бунт.

Юлиан Август

8 юни

Вече не съм спал няколко нощи. Жегата през нощта е почти толкова мъчителна, колкото и през деня. Човек се чувствува като в треска. Всички сме заприличали на изсъхнали трупове. Избухвам и се карам с всеки. Ударих Калист, понеже несръчно закопчаваше мантията ми. Спречках се със Салуций за някаква дреболия, а той беше прав. Тази вечер Максим беше при мен. Бяхме сами, защото Приск е болен от дизентерия, а Анатолий се грижи за него. Докато вечерях, Максим се опита да ме ободри. Постигна точно обратното.

— Всичко е толкова просто. Ще им заповядаш да тръгнат на юг. Те трябва да се подчинят — ти си император.

— Ще бъда мъртъв император. Веднага ще ме убият.

— Но самата Кибела ми каза, че трябва да довършиш делото си. Та ти си Александър!

Тогава избухнах:

— Не, не съм Александър. Той е мъртъв. Аз съм Юлиан, който скоро ще умре в това затънтено място…

— Не, не, боговете…

— Боговете ни измамиха! Надсмиват ни се! Издигат ни, за да се позабавляват, и след това ни захвърлят. На небето има толкова благодарност, колкото на земята.

— Юлиане!…

— Казваш, че съм роден, за да извърша велики дела. Ето, извърших ги. Разбих персийците. Покорих германците, спасих Галия. И за какво е всичко това? За да забавя края на света с една-две години. Сигурно не за повече.

— Роден си да възстановиш вярата в истинските богове.

— Тогава защо ме изоставиха те?

— Все още си император.

— Взех шепа пепел от пода на палатката.

— Ето какво ми е останало. Пепел.

— Ти ще доживееш…

— Скоро ще бъда мъртъв. Но с моята смърт ще дойде и краят на Рим. Нищо добро няма да дойде след това. Готите и галилеяните ще наследят държавата. Като лешояди и червеи ще оглозгат те костите на този мъртъв свят, докато на земята не остане и помен от боговете. — Докато беснеех, Максим беше покрил лицето си с ръце. След малко спрях, засрамен от нелепостите, които наговорих.

— Няма смисъл — казах аз най-после. — Аз съм в ръцете на Хелиос. Късно стана. Лека нощ, Максиме. Моли се за мен, действително да бъде лека нощта.

Още не мога да повярвам, че всичко е свършено. Нашата войска е непокътната. Персийците са разбити. Ако Хелиос сега ме изостави, никой няма да възстанови култа му.

Но това е лудост. Защо това неочаквано отчаяние? Защо да умра сега, на върха на славата си, когато съм на… трябва да пресметна… на тридесет и две години.

Юлиан Август

10 юни

Следобед. Все още сме на стан. Припасите ни се привършват. Никаква вест от Прокопий. Вчера и днес ни нападна персийска конница. Навлизат в окрайнината на лагера и изчезват, щом вдигнем войската по тревога. Този начин на воюване влияе много лошо на войниците. Скоро трябва да реша какво да предприема. Ежедневно правя жертвоприношения. Знаменията не са добри. Авгурите са смутени. Искам да арестувам Виктор. Салуций смята, че трябва да почакам.

Юлиан Август

14 юни

Тази заран по време на военния съвет се вдигна голяма глъчка пред палатката ми. Чух началника на стражата ми да вика: „Назад, назад.“

Излязох навън. Около хиляда души, повечето азиатци, бяха заобиколили палатката. Молеха ме да ги поведа към домовете им през Асирия. Явно бяха подучени. Викаха, вайкаха се, ридаеха и заплашваха. Едва след няколко минути успях да ги накарам да млъкнат.

— Ще си тръгнем само когато свършим работата си тук — казах им аз. Чуха се подигравателни подвиквания. Аз се престорих, че не ги чувам. — Когато си тръгнем, няма да вземем пътя, по който дойдохме. Вашият началник Виктор ще ви обясни защо.

Тази иронична шега бе добър ход. Сега Виктор трябваше да успокоява войниците, които сам бе подстрекавал. Той го стори много умело, като обясни защо не можем да вървим по Ефрат. Беше убедителен и войниците го слушаха внимателно. Когато той завърши словото си, аз ги уверих, че не по-малко от тях жадувам да избягна всякакви рискове. Щом дойде време, ще тръгнем. А дотогава — казах — те не бива да вярват на слуховете, пускани от персийците, които се разнасят из стана. Войниците се разотидоха. Обърнах се към Виктор.

— По този начин няма да ми наложиш волята си — казах аз натъртено.

— Но, августе…

Аз го прекъснах и го отпратих. Вече е предупреден.

После говорих поотделно с всички членове на съвета. Повечето са ми верни. Например Йовиан, който седеше на едно сгъваемо столче (туниката му беше мокра от пот, а лицето — цяло червено от виното и жегата), отговори: