— Този ден вие направихте вашия тържествен избор. Обещавам ви, че докато съм жив, не ще съжалявате за избора си. — После, като си спомних как обикновено се постъпва в такива случаи, извиках: — На всеки воин, който е тук днес, подарявам по пет златни монети и една ливра сребро. Нека небесата благославят този ден и нашето общо дело.
Веднага след това слязох от трибуната, като вземах по две стъпала наведнъж, и се втурнах в двореца.
XIV
Отидох направо в покоите на жена си. Бяха й вече разказали за случилото се. Тя седеше изправена в леглото, заобиколена от няколко жени. Косата й беше сресана и болезнено жълтеникавото й лице бе безжалостно наплескано с червило. Жените се оттеглиха.
— Стана — казах аз.
— Добре. — Тя хвана ръката ми и за миг усетих силата на пръстите й. — Сега ще има война.
Кимнах.
— Не веднага. Ще уведомя Констанций, че не е било мое дело, както и в действителност не беше. Ако е мъдър, той ще се съгласи да бъда август на Запада.
— Няма да се съгласи — каза тя и пусна ръката ми.
— Надявам се да се съгласи.
Тя ме гледаше с присвити очи (очите й винаги са били слаби и тя трябваше да примижава, за да вижда по-ясно). Най-сетне рече:
— Юлиан Август.
Усмихнах се и пошепнах:
— По волята на тълпата, събрана на главния площад в един провинциален град.
— По божията воля — поправи ме тя.
— И аз така мисля. Вярвам, че е така.
Неочаквано тя се върна към практичните въпроси на момента:
— Докато ти беше на площада, един от моите офицери дойде да ми съобщи, че готвят заговор да те убият. Тук, в двореца.
Опасността не ми се видя много сериозна.
— Добре съм охраняван.
Тя поклати глава:
— Имам доверие в този човек. Той е най-добрият ми офицер.
Подобно на всички високопоставени жени от императорското семейство Елена имаше не само собствена прислуга и придворни, но и собствени телохранители.
— Ще разследвам това — рекох аз и станах.
— Деценций ръководи целия заговор.
— Естествено.
Както отивах към вратата, тя извика с висок глас:
— Здравей, августе!
Аз се обърнах, засмях се и отвърнах:
— Здравей, августа!
Елена се усмихна. Никога не я бях виждал толкова щастлива, както тогава.
Оттам отидох в залата на съвета, където се беше събрал целият ми двор, включително и Деценций.
Без всякакви предисловия заговорих направо за събитията.
— Всички вие сте свидетели, че по никакъв начин не съм подбудил войниците, нито съм пожелал честта, която те, нарушавайки закона, ми оказаха. — В залата се разнесе недоволен шепот. Деценций изглеждаше обнадежден. Усмихнах му се дружелюбно и продължих: — Ще докладвам всичко на августа, като опиша точно какво се е случило, и както винаги ще изразя верността си към него не само като негов колега, но и като роднина. — Всички изглеждаха съвсем объркани. Деценций излезе напред.
— Щом е такова решението на… цезаря. — От негова страна бе голяма дързост да ме нарече цезар, но аз уважавах верността му към неговия господар Констанций. — В такъв случай той трябва да накаже войниците си. Трябва да изпълни волята на августа и да ги изпрати на изток.
— Скъпи ми трибуне… — сякаш слушах медения език на някой хитър адвокат — за императора съм готов да умра в бой с варварите, но не и да пожертвувам живота си по този начин. Нямам намерение да бъда убит от същата войска, на която посветих пет години, войска, която съм обучавал и водил в бой, войска, която може би обича прекомерно много цезаря си и прекалено малко императора си. Не, не ще откажа това, което те са ми дали. — Внезапно си спомних, че металическият обръч все още беше на главата ми. Взех го в ръка и го дигнах. — Къс от военно снаряжение, нищо повече. — Пуснах обръча на масата пред мен. — Нито пък възнамерявам да ги изпратя на изток. Впрочем, трибуне, те няма да тръгнат каквото и да заповядам, аз или някой друг.
— Значи, цезарю, ти смяташ да почнеш война срещу императора? — каза Деценций с леден тон.
Поклатих глава.
— Ще се опитам да изпълня заповедите му. Но може би не ще бъде възможно вече. Днес ще напиша писмо до Констанций. Но още по-убедително от моето послание ще бъде твоето собствено описание на това, което се случи днес в Лутеция. Уверен съм, че като му обясниш истинското положение, той ще се отнесе съчувствено. — В залата се чу сподавен смях.
— Много добре, цезарю. Разрешаваш ли ми да се оттегля?
— Разрешавам ти — отвърнах аз.
Деценций ме поздрави и напусна залата.