Юлиан

— Нападни ги! — каза Деценций. — Покажи им образа на императора. Няма да смеят да въстанат срещу него.

— В двореца имаме четиристотин войници — рекох. — Навън има около двадесет хиляди. Дори един неопитен войн като мен отбягва схватка при такова числено превъзходство. Що се отнася до образа на императора, сигурно ще го насекат на парчета.

— Измяна! — извика пак Деценций. Друго не можеше да каже.

— Измяна — отвърнах аз спокойно, сякаш посочвам някоя звезда на човек, който иска да знае имената на звездите по небето. Деценций изтича навън.

Спогледахме се, а викът — „Августе, Августе!“, се носеше равномерен и постоянен като прибоя на морски бряг.

— Ще трябва да приемеш — каза Евтерий.

— Ти, който винаги ми повтаряш да бъда предпазлив, ти ли ми казваш това?

Евтерий кимна. Орибазий се изрази дори още по-ясно и енергично:

— Карай. Сега вече няма какво да губиш.

Приск беше предпазлив.

— Цезарю, ти знаеш, че се интересувам от философия, не от политика. На твое място бих почакал.

— Какво да чака? — обърна се към него Орибазий възмутен.

— За да види какво ще се случи — каза Приск многозначително. — Да чака някакъв знак.

Схванах в какъв смисъл бяха казани тези думи от Приск. Той ме разбираше. Знаеше, че мога да действувам с всичката си енергия само ако съм убеден, че боговете ясно са изразили благословията си.

— Добре — казах аз и посочих вратата. — Орибазий, имай грижата за охраната. Разпореди се да не допускат никого в двореца. Евтерий, ти ще следиш какво прави трибунът. Не го изпускай из очи. А ти, Приск, моли се за мен.

С тези думи се разделихме.

В главния коридор ме чакаше една жена от свитата на Елена. Едва се владееше, като че ли ей сега ще изпадне в истерия.

— Цезарю, ще ни избият! Ще ни избият всички!

Хванах я за раменете и така я раздрусах, та зъбите й изтракаха; тя си прехапа долната устна, от което значително се успокои. После ми каза, че жена ми искала да ме види.

Спалнята на Елена бе мъждиво осветена, а горещината беше нетърпима. Поради болестта й все й беше студено. Тежка миризма на тамян и мускус изпълваше стаята, но не можеше да премахне острия, сладникав мирис на разлагаща се плът. Противно ми беше да посещавам Елена и се срамувах от това чувство.

Тя лежеше на леглото си, върху покривката имаше молитвеник. До нея стоеше епископът на Лутеция, един нагъл измамник: нейният най-близък приятел и съветник. Той ме поздрави и започна:

— Осмелявам се да кажа, че навярно цезарят иска да говори с жена си насаме…

— Да, ти се осмели да кажеш това. И то е вярно.

Епископът се обърна и разкошните му одежди зашумяха. Той излезе от стаята, пеейки силно и монотонно, сякаш ние бяхме богомолци, събрани в черква.

Седнах до леглото. Елена беше бледа и много отслабнала. Очите й бяха станали големи, както става, когато лицето измършавее. В бледата светлина на лампата тя имаше болнав, жълтеникав цвят; и все пак въпреки болестта си тя изглеждаше по-привлекателна, отколкото когато беше здрава. Вече не приличаше на якия Константин с издадената си челюст. Сега беше жена, нежна и тъжна, и когато взех пламналата й от треска ръка, деликатна като крило на мъртва птичка, внезапно усетих как у мен бликна топло чувство към нея.

— Съжалявам, че бях толкова болна, та не можах да дойда на тържеството… — подхвана тя.

— Няма значение — прекъснах я аз. — Как ти е болката?

Тя замислено опипа стомаха си със свободната си ръка.

— По-добре — излъга тя. — Орибазий всеки ден ми намира нови билки. Каквото намери, всичко вземам. Все му казвам, че като почне да пише енциклопедията си, трябва да ме вземе за сътрудничка.

Стараех се да не гледам корема й, който се издуваше изпод покривката като на бременна в последния месец. За момент и двамата замълчахме; тогава ритмичният вик „Августе!“ наруши тишината. Тя се обърна към мен.

— От часове вече викат — каза тя.

Кимнах с глава и рекох:

— Ядосани са, защото императорът иска да ги прати да се бият в Персия.

— Наричат те август — рече тя и впери в мен очи.

— Не го казват сериозно.

— Напротив, сериозно го казват — рече тя убедено. — Искат да станеш император.

— Отказах да изляза пред тях. Пък и вече се стъмни, скоро ще им стане много студено, ще им омръзне и утре ще изпълнят заповедите, които им бяха дадени. Синтула вече тръгна, както знаеш. Тръгна вчера с два легиона.

Приказвах бързо, но тя все се връщаше на същия въпрос.

— Ще приемеш ли каквото ти предлагат?

Замълчах, защото не знаех какво да кажа. Накрая рекох с неутрален тон:

— Това би било измяна.

— Изменници, които победят, са патриоти. Който заграби престола, става божествен император.

Все още не бях наясно какво иска да направя.

— Няколко хиляди войници в малък провинциален град не могат да направят някого император — рекох аз най-после.

— Защо не? В края на краищата божията воля е, която ни издига, и божията воля е, която… ни сваля. — Тя погледна настрани и ръката й отново опипа корема, където се бе загнездила смъртта. — Тези няколко хиляди войници стигат, ако е писано.

— Как искаш да постъпя?