Юлиан

Събудих се, облян в студена пот; скочих от леглото; собствената ми стая изведнъж ми се видя чужда и застрашителна, както става понякога след дълбок сън. Буден ли бях, или още сънувах? Отворих прозореца; леденият въздух ме освежи. Звездите гаснеха. Небето на изток бледнееше.

Тълпата все още беше струпана на площада. Бяха запалили огньове. От време на време викаха „Августе!“ Взех решението си. Повиках личния си прислужник. Той ме облече в пурпурната мантия. След това излязох на галерията.

Изглежда, че само аз бях спал нея нощ. Из стаите и коридорите тичаха мъже и жени като мишки, които търсят дупка да се скрият. В залата на съвета намерих Деценций и повечето от съветниците ми. Като влизах, Евтерий казваше със спокоен глас:

— Сега всичко зависи от волята на цезаря. Нищо не можем да направим ние, за да му повлияем…

— Точно така — рекох аз.

Всички в стаята станаха на крака. Деценций, с изпито лице, брадясал, дойде при мен и заяви:

— Само ти си в състояние да ги спреш! Трябва да им кажеш да се подчинят на императора. Те ще те послушат.

— Ще им говоря след малко — рекох и се усмихнах на Евтерий. — Всички вие можете да ме придружите на площада… ако желаете. — Деценций като че ли не желаеше подобна чест. Но приятелите ми държаха да ме придружат. Заедно се отправихме към главния вход на двореца.

— Бъдете готови за всичко — рекох. — И не се смущавайте, каквото и да кажа.

Сетне дадох знак на уплашените стражи да дръпнат резето и да отворят портата.

Поех дълбоко дъх и излязох на площада. Когато тълпата ме видя, всички нададоха радостни викове. Бързо се изкачих по стъпалата на трибуната, последван от приятелите си. Сетне личната ми стража с извадени мечове обгради площадката. Тълпата отстъпи. Дадох знак да пазят тишина, но трябваше доста да чакам, докато всички млъкнат. Най-после заговорих спокойно:

— Разгневени сте. Имате основание за това. И по този въпрос съм на ваша страна. Обещавам да издействувам това, което искате. Но без вълнения. Предпочитате да служите в родната си страна пред опасностите на далечна война в чужда страна. Тъй да бъде. Завърнете се всички по домовете си и аз ви обещавам, че никой от вас не ще служи отвъд Алпите. Аз поемам цялата отговорност за това решение. Ще обясня всичко на августа и зная, че той ще отстъпи, защото е мъдър и справедлив.

С това дългът ми към Констанций беше изпълнен. Бях го почел достатъчно. Какво ли ще последва сега? За миг настъпи мълчание. После пак се чуха викове „Августе!“ и ругатни към Констанций, както и няколко подигравки срещу мен заради малодушието ми. Тълпата напираше все повече и се доближаваше до трибуната. Останах съвсем неподвижен, като гледах отвъд площада над къщите на града, там, където вече настъпваше сивият студен ден.

Евтерий прошепна на ухото ми:

— Трябва да приемеш. Ще те убият, ако откажеш.

Не му отвърнах. Чаках. Знаех какво щеше да последва. Тъй ясно виждах какво щеше да стане, както бях видял духа на Рим в съня си.

Сякаш цялата сутрин беше продължение на съня ми през нощта.

Под напора на тълпата веригата на стражите се разкъса и те се пръснаха. Един войник се качи на гърба на друг и ме хвана за ръката. Не се и опитах да се противя. След това се намерих сред тълпата като насън, но приятен сън, когато знаеш, че сънуваш и не се боиш. Ръце, длани, рамене ме поеха при падането ми. Навсякъде около мен кънтеше оглушителният вик „Августе!“. Усетих остра миризма на пот и чесън, силни ръце ме подеха от земята, където бях паднал, и ме вдигнаха високо над себе си, сякаш ме предлагаха като жертва на слънцето. Пред очите на всички един свиреп войник от тълпата ме хвана и насочвайки меча си към сърцето ми, извика:

— Приеми!

Погледнах лицето му и видях гъстата мрежа от ситни морави жилчици по носа му, усетих пиянския му дъх. Цял живот няма да забравя това лице. И тогава казах сухо:

— Приемам.

Чу се страхотен рев. Под мен поставиха щита на един легионер и ме понесоха по площада като галски или германски вожд. И тъй, бях провъзгласен за август не от римляни по римски обичай, а от варвари, по техните варварски обреди.

Върнаха ме на трибуната. Някой извика, че трябва да сложа златна диадема. Но аз нямах. Притежанието й можеше да ми коства главата. Казах това на множеството.

— Вземи от жена си! — извика един кавалерист.

Хората се разсмяха добросърдечно. Уплашен, да не би този върховен миг на живота ми неочаквано да се превърне в просташка комедия, бързо извиках:

— Не ви трябва император, който носи женски украшения!

Думите ми се понравиха на тълпата. Тогава един висок войник на име Марий, знаменосецът на петулантите, се покатери на трибуната. Той откачи от врата си металическия обръч, който поддържа щандарта, и го откъсна от верижката. После вдигна металния обръч високо над главата ми и извика: „Здравей, Юлиане Августе!“ — Марий постави смачкания метален кръг на главата ми, докато тълпата повтаряше: „Здравей, Юлиане Августе!“

Стореното бе сторено. Вдигнах ръка, за да ги накарам да млъкнат, и множеството притихна.