Юлиан

— Ако мога — рекох дружелюбно. — То е на латински, а аз съм само азиатец, гърче…

Те се разсмяха, като чуха два от закачливите прякора, с които ме наричат. Писмото беше написано на войнишки латински. Започнах да чета: „Войници от петулантския легион, предстои да ни пратят накрай света като престъпници…“

Спрях, заслепен за миг от бледото слънце, към което се бях обърнал почти несъзнателно, сякаш за напътствие.

— Чети, чети, цезарю! — викаха войниците навъсени.

Те вече знаеха съдържанието на анонимното писмо. Поклатих глава и казах решително:

— Това е измяна срещу императора.

Захвърлих писмото на земята и обърнах коня си.

— Но не и срещу теб! — извика войникът, който ми беше подал писмото.

Пришпорих коня и в галоп препуснах обратно до острова, следван от знаменосеца. До ден-днешен не зная кой е написал това писмо; разбира се, някои ме обвиниха, че аз сам съм го писал.

Рано следобед офицерите пристигнаха в двореца. Приех ги в голямата зала за угощения, на която за толкова кратко време бяха успели да дадат напълно празничен вид. Стените и гредите по тавана бяха окичени с гирлянди от вечнозелени клони, а мангали с разгорени въглища бяха пречупили малко въздуха. Откакто бях станал цезар, не бях давал толкова скъпо угощение.

Елена беше доста зле, за да може да присъствува, така че аз сам изпълнявах задълженията на домакин. Деценций седеше от дясната ми страна и ме наблюдаваше зорко. Но аз приказвах и се държах по най-обикновен начин.

Когато офицерите се поразвеселиха от виното, Деценций каза:

— Сега е удобният момент да им кажеш, че до края на седмицата ще трябва да заминат.

Направих последен опит да се измъкна.

— Трибуне, през април ще се върнат легионите от Британия. Ако почакаме дотогава…

— Цезарю — Деценций остави високомерния си тон и мина към хитри и разумни доводи, — ако чакаш дотогава, хората ще кажат, че британските легиони са те принудили да изпълниш нарежданията на августа. А ако ги изпълниш сега, ще кажат, че сам си взел това решение, че действително си господар на Галия и верен на императора.

Думите му бяха самата истина. Усетих как капанът щракна. Предадох се. Съгласих се да им съобщя нареждането на края на вечерята. Имах ли тогава някакви тайни помисли? Струва ми се, че не. Все пак във важни моменти на живота си човек е склонен несъзнателно да върши онова, което е необходимо, за да се спаси.

По време на угощението постоянно ме поздравяваха низши офицери въпреки правилата на етикета. По едно време Евтерий ми прошепна на ухото:

— Нарушаваш всички правила, установени за цезаровата трапеза.

Отвърнах му с бледа, уморена усмивка. Това беше стара наша шега. „Цезаровата трапеза“ бе благовиден израз, под който се разбираше ограниченията, наложени ми от Констанций.

На края на вечерята казах няколко думи на офицерите, които вече бяха готови на всичко — от бунт до битка. Казах им, че никога не съм имал по-добри войски. Казах им, че за пръв път в живота си завиждам на Констанций, защото в най-скоро време към неговата армия ще се присъединят най-добрите войници на света. При тези думи взеха да мърморят, но нищо повече. Внимавах да не бия прекалено много на чувствата им. Реших да не ги предизвиквам.

Приск: Все още.

Юлиан Август

След много разнежени прегръдки угощението завърши. Изпратих офицерите до площада пред двореца. Вдясно от главния вход има висока каменна площадка, откъдето се четат прокламации. Застанах под нея, а офицерите, които вече не се държаха много на краката си, се въртяха наоколо ми. Докато се сбогувах ту с един, ту с друг, забелязах, че под аркадите от двете страни на площада се бе събрала голяма тълпа. Когато ме познаха, хората се втурнаха към мен. Стражите веднага извадиха мечовете си и образуваха около мен кръг. Но тълпата не беше враждебно настроена. Повечето бяха жени с деца. Умоляваха ме да не изпращам мъжете им да заминат. Една жена размаха плачещото си бебе пред мен като знаме и извика:

— Недей изпраща баща му! Друго нямаме, само него!

Други викаха:

— Ти ни обеща, цезарю! Обеща ни!

Виковете им ми бяха непоносими и аз си тръгнах. На вратата на двореца стоеше Деценций, увлечен в разговор с Гауденций. Като видяха, че приближавам, замълчаха гузно.

— Стар приятел — каза Деценций.

— В това съм убеден — отвърнах аз рязко и сочейки към тълпата, добавих: — Чу ли ги?

За миг Деценций ме погледна с безизразни очи. Сетне погледна към площада.

— Да. Да. Това е най-обикновено нещо в провинциите. Жените винаги се оплакват, когато мъжете получат заповед да заминат. Като послужиш във войската, колкото аз съм служил, дори няма да ги забелязваш.

— За съжаление трудно мога да не го забелязвам. Разбираш ли, аз действително им обещах…

Но на Деценций му бе дотегнало да слуша за прочутото ми обещание.

— Драги ми цезарю — каза той с бащински тон, — докато се стопли времето, всяка една от тези жени ще си намери нов мъж. Това са животни. Нищо повече.