Истински пари

— А какво прави красиво девойче като теб тук, а? — Угоен отново се опита да хвана ръката на Прелест Дивна.

— Нужен ми е превод на един ъмниански текст — обясни тя, като му се усмихна вдървено и разсеяно изтри ръка в роклята си.

— На жените тия дни им е позволено да се занимават с такива неща? Колко забавно! Едно от нещата, за които се разкайвам най-дълбоко е, че докато притежавах физическо тяло не се погрижих то да прекарва достатъчно време в компанията на млади дами…

Влаго се оглеждаше за нещо, което би могло да служи като аварийна спирачка. Така де, трябваше да има нещо, което да прекъсне ритуала в случай на опасност от мозъчна експлозия. Той се присламчи до Селяк и му изсъска:

— Всеки момент ситуацията ще се влоши драстично!

— Спокойно, мога да го прокудя обратно в Немъртвата зона за секунда — прошепна Селяк в отговор.

— И там няма да е в безопасност, ако тя си изпусне нервите. Веднъж я видях как прониза крака на един нещастник с тока на обувката си и то докато пушеше цигара. А сега не е пушила от петнадесет минути и не ми се мисли на какво е способна.

Но Прелест Дивна просто извади големската ръка от чантата си и погледът на професор Угоен светна, привлечен от нещо по-интригуващо от романтичните закачки. Страстта има много лица. Той бързо взе ръката. Което беше не по-малко изненадващо от спокойствието на Прелест Дивна. Тогава Влаго осъзна, че реалната физическа ръка все още си лежи на земята до краката на професора, а това което той държи е нейният сребрист, полупрозрачен призрак.

— А, част от ъмниански голем — възкликна професорът. — В лошо състояние, но изключително рядка находка. Вероятно изкопана на мястото, където се е намирал Ъм, да?

— Възможно е — отвърна Прелест Дивна.

— Хм, възможно значи? — Угоен въртеше призрачната ръка. — Вижте само колко е тънка! Лека като перо, здрава като стомана докато огънят все още гори вътре във фигурата! Ненадминато постижение!

— Много е възможно някои от тези огньове още да горят — вметна Прелест Дивна.

— След шестдесет хиляди години? Не ми се вярва, мадам!

— Аз съм на друго мнение.

Това беше произнесено със специалния й тон, който излъчваше абсолютна увереност и заставяше хората да се съобразяват с нея. Влаго се беше упражнявал години наред, докато постигне такъв глас.

— Да не би да казваш, че някой ъмниански голем е оцелял до днес?

— Да. По-точно четири голема, струва му се — потвърди Прелест Дивна.

— Могат ли да пеят?

— Поне един от тях, да.

— Какво ли не бих дал да ги зърна преди да умра — въздъхна Угоен.

— Ъъъ… — опита се да коментира Влаго.

— Образно казано, разбира се — Угоен го прекъсна с нервен жест.

— Мисля, че може да се уреди — увери го Прелест Дивна. — Междувременно записахме думите на песента им по слух с фонетичните руни на Бодли.

Тя извади от чантата си малък свитък и го подаде на професора. Той се протегна и проблясващият призрачен двойник на ръкописа се оказа в ръката му.

— Приличат на пълни безсмислици, макар че ъмнианският винаги така изглежда на пръв поглед. Дайте ми малко време да поработя върху него. Значението на думите в ъмнианския изцяло зависи от контекста. Да разбирам ли, че ти си ги виждала тези големи?

— Не. Тунелът ни се срути. Дори нашите големите, които копаеха, останаха напълно отрязани. Солената вода не позволява песента да се долови съвсем ясно, но имаме причини да смятаме, че заровените големи са… необичайни.

— Вероятно са златни — каза Угоен и думите му оставиха след себе си напрегната тишина.

В отговор Прелест Дивна каза:

— О.

Влаго затвори очи. Зад клепачите му златният резерв на Анкх-Морпорк маршируваше наоколо в пълното си сияние.

— Всеки, който изучава Ъм, открива легендата за златните големи — обясни Угоен. — Преди около шестдесет хиляди години някакъв шаман си поиграл с глината, оформил фигура от нея и открил как да й вдъхне живот. И това изобретение, видите ли, задоволило всичките им нужди. Правели дори големи във формата на коне. Никой след това не е успял да го постигне. При това ъмнианците не са умеели да обработват желязо! Не са им били нужни неща като колела или сечива. Големи пасли стадата им и тъкали платовете им. Ъмнианците обаче сами си изработвали бижутата, които изобразявали предимно сцени на човешки жертвоприношения и били неприятни на вид, във всеки смисъл на думата. Въображението им нямало граници в тази област. Какво да се прави, религиозна диктатура — професорът сви рамене. — Не знам защо, но явно нищо не подтиква боговете да покажат най-лошата си страна, както стъпаловидна пирамида. Та както казвах, те отлично умеели да обработват злато. Дори обличали жреците си в злато. Нищо чудно да са направили и няколко златни голема. От друга страна „Златният голем“ може би е метафора, описваща колко ценни са били големите за ъмнианците. Когато хората искат да внушат реална стойност, винаги се сещат за злато…

— Има си хас — измърмори Влаго.