Три часа по-късно, с кофа и кърпа в ръка, задърпал прахосмукачка след себе си, той стигна до кабинета на Н. И. Акопов, личния секретар на Комаров. Заека се бе срещал с него само веднъж, преди около година, когато, влизайки да почисти кабинета, се натъкна на късно заседание на неколцина от висшите функционери. Акропов се държа изключително грубо с него, развика се и го прогони с куп ругатни. Оттогава Заека от време на време си го връщаше, като сядаше за малко на удобния му кожен стол.
Понеже знаеше, че горилите са долу в стаята, Заека и тази вечер седна на въртящия се стол и се отпусна с наслада върху кожата. Никога не беше имал такъв стол и никога нямаше да има. На бюрото пред него лежеше някакъв документ – около четирийсет машинописни страници, хванати със спирала и подвързани с черен картон.
Направи му впечатление, защото Акопов обикновено винаги прибираше нещата си в сейфа на стената. Или поне така си мислеше Заека, понеже никога не бе виждал документи преди, пък и всички чекмеджета на бюрото бяха винаги заключени. Той отгърна корицата и хвърли поглед към заглавието. После прелисти папката напосоки.
Не го биваше много в четенето, но се справяше. Втората му майка го бе учила на времето, после и учителите от държавното училище, а накрая и един добродушен офицер в армията.
Онова, което видя, го притесни. Препрочиташе изреченията по няколко пъти, някои думи бяха твърде дълги и сложни за него, но разбра смисъла им. Поразените му от артрит ръце трепереха, докато отгръщаше страниците. Защо Комаров говори такива неща? И то за хора като втората му майка, която толкова бе обичал? Не му бе съвсем ясно, но усети, че го обзема тревога. Може би трябваше да се консултира с пазачите долу? Но те щяха само да го фраснат по главата и да го пратят да си гледа работата.
Мина цял час. Дежурните вече трябваше да са се качили на проверка, но те се бяха залепили за телевизора и гледаха извънредната информационна емисия, която съобщаваше на нацията, че министър-председателят, в съответствие с член 59 от Руската конституция, ще изпълнява функциите и на президент о изтичане на определения тримесечен срок.
Заека четеше едни и същи пасажи отново и отново, докато не схвана смисъла им. Ала значението продължаваше да му убягва. Комаров беше велик човек. Той щеше да стане следващият президент на Русия, нали така? Тогава защо говореше такива работи за втората му майка и хората като нея?
В два след полунощ той напъха папката под ризата си, приключи набързо с чистенето и помоли дежурните да го пуснат да си върви. Те с неохота се отделиха от телевизора, отвориха вратите и Заека потъна в нощта. Тръгваше си по-рано от обикновено, но това на никого не направи впечатление.
Навън Зайцев си помисли да се прибере у дома, но после се отказа. Беше много рано. В този час на нощта градски транспорт естествено нямаше. Винаги беше принуден да се прибира пеша дори и при лошо време, но работата му бе необходима. Пътят до дома му отнемаше един час. Ако се прибереше сега, щеше да събуди дъщери си и внучето. Това хич нямаше да ѝ хареса. Затова тръгна напосоки по улиците и се отдаде на мислите си.
Към три и половина се озова на кея под южните стени на Кремъл. По пейките наоколо спяха бездомници и скитници, но той успя да намери малко място и седна, загледан в тъмните води на реката.
Когато наближиха острова, вълнението беше утихнало, както винаги преди залез, сякаш за да покаже на рибарите и моряците, че днешният двубой е приключил и океанът обявява примирие до сутринта. Наоколо се виждаха и други лодки, поели курс към Уиланд Кът, северозападния пролом в рифа, който осигуряваше достъп до закътаната лагуна.
От дясно, с осем възела по-бързо, проуча Артър Дийн в откритата си "Силвър дийп". Островитянинът махна за поздрав. Американецът на кормилото иа „Фокси лейди“ му отвърна, като не пропусна да забележи двамата водолази на палубата. Без съмнение бяха изследвали коралите отвъд Нортуест Пойнт. У Дийн щеше да има омари за вечеря.
От двете страни на пролома, само на сантиметри под повърхността на водата застрашително стърчаха острите върхове на рифа и американецът намали скоростта, докато преминат опасността, след която им оставаха само десетина приятни минути до брега на Търтъл Коув.
Шкиперът обожаваше лодката си. За него тя бе едновременно и страст, и средство за прехрана. Беше десетгодишна, единайсетметрова яхта, модел „Бертрам Мопи“, кръстена на съпругата на конструктора Дик Бертрам, и макар да не беше сред най-големите и луксозни рибарски лодки, които се отдаваха под наем в Търтъл Коув, нейният собственик и шкипер бе готов да излезе с нея срещу всяка риба, при всякакво време. Беше я купил преди пет години, когато се пресели на острова, от един търговец в Южна Флорида по обява в "Боут Трейдър", а после се труди над нея ден и нощ, докато не я превърна в най-дръзката красавица на целия архипелаг. Не съжали нито за цент от парите, които бе платил за нея, макар все още да се издължаваше на кредитната компания.