Иконата

Заека седеше на пейката и мислеше за документа под ризата му. Не разбираше смисъла на фрази като „пълно унищожение“ и „тотална ликвидация“. Думите бяха прекалено дълги за него, но той чувстваше, че не значат нищо хубаво. И не можеше да проумее защо Комаров ще иска да постъпи така с хора като госпожа Давидова.

На изток хоризонтът започна бавно да порозовява. В една просторна вила на Софийски кей[4] отвъд реката млад пехотинец от Кралския флот извади знаме и тръгна по стълбите към покрива.

***

Шкиперът взе дайкирито си, стана от масата и бавно тръгна към дървения парапет. Погледна надолу към водата, после вдигна глава към пристанището, над което вече се спускате мрак, и си помисли: „На четирийсет и девет. Стана на четирийсет и девет, и още имаш дългове към компанията. Джейсън Монк, остаряваш и това си е.“

После отпи глътки и усети тръпчивия вкус ма рома чак във вените си. „Какво пък, живот и половина. Вълнуващ, ако не друго.“

А всичко бе започнало другояче – в една скромна дървена къщурка в малкия град Кроузът в Централна Вирджиния, малко на изток от Шенъндоуа, на пет мили от магистралата между Уейнсбъро и Шарлотсвил.

Елбъмарл Каунти е земеделска област, пропита със спомени за Гражданската война, осемдесет процента от която се е водила във Вирджиния, а там никой не забравя това. В местното начално училище бащите на всичките съученици на Джейсън Монк отглеждаха тютюн, соя, свине или и трите заедно.

За разлика от тях, неговият баща беше горски пазач и работеше в Националния парк на Шенъндоуа. Никой не е станал милионер от заплатите на Горското стопанство, но работата осигуряваше приличен живот, макар парите да не стигаха. Ваканциите не бяха време за мързелуване, а една възможност да се потърси допълнителна работа, от която да паднат малко пари и да се помогне вкъщи.

Монк си спомняше как като дете баща му го водеше в парка, който обхващаше цялата територия на Сините хребети за да му показва разликата между смърч, бреза, ела, дъб и бор. Случваше се да срещнат местни ловци и той слушаше с ококорени очи разказите им за черни мечки и елени, за лов на патици, диви кокошки и фазани.

След време и той се научи да борави безпогрешно с оръжия, да разпознава дирите на животните и да ги следва, да прави бивак и да прикрива всички следи на сутринта, а когато стана достатъчно голям и силен помагаше, през ваканциите на дърварите.

На пет години тръгни в местното начално училище и учи там до дванайсетгодишна възраст. Малко след тринайсетия си рожден ден се записа в Областната гимназия в Шарлотсвил и ставаше всяка сутрин преди изгрев слънце, за да се придвижи от Кроузът до града. Именно в тази гимназия се случи нещо, което щеше да промени живота му завинаги.

Някъде в далечната 1944-а един сержант от Американската армия, наред е хиляди други, бе тръгнал от Омаха Бийч да щурмува вътрешността на Норминдия. Някъде близо до Сен Ло, отдалечил се от частта си, той попаднал под прицела на немски снайперист. Оказал се късметлия: куршумът само лизнал ръката му. Двайсет и три годишният американец допълзял до близката ферма, където превързали раната му и му дали подслон. Когато шестнайсетгодишната дъщери на фермера сложила студен компрес на ръката му, той я погледнал в очите и разбрал, че е ударен по-съдбоносно от който и да е немски куршум.

Година по-късно се върнал от Берлин в Нормандия, поискал ръката ѝ и се венчал с нея в беседката на бащината ѝ ферма. Церемонията била извършена от капелан от американската армия. Впоследствие, понеже французите не се женят по беседките, местният католически свещеник повторил церемонията в селската църква. След това сержантът се прибрал с булката си във Вирджиния.

Двайсет години по-късно той стана заместник-директор на Областната гимназия в Шарлотсвил, а съпругата му, вече отгледала децата им, реши да се присъедини към преподавателския екип на гимназията като учителка по френски.

През есента на 1965-а, когато Джейсън Монк, срамежлив младеж с непокорна руса коса и пленяваща усмивка, пристигна за първи път в гимназията на Шарлостсвил, френският вече бе част от учебната програма и тъй като, освен че беше единствената французойка в града, госпожа Жозефин Брейди бе красива и очарователна, часовете и се радваха на завидна посещаемост.

Една година след като бе обучавала Джейсън, тя вече можеше да се закълне, че никога не е чувала чужденец да говори така добре френски. Дарбата не можеше да бъде наследена, значи явно бе природна. Но беше факт. И не ставаше дума просто за усет към граматиката и синтаксиса, а за способност да се възпроизведе произношението до съвършенство.

През последната си година в гимназията Джейсън посещаваше учителката си в дома ѝ, където двамата четяха Малро, Пруст, Жид и Сартр (който беше неприлично еротичен за онова време), и любимците си, по-старите френски романтици Рембо, Маларме, Верлен и Дьо Вини. Всичко стана случайно. Може би поетите бяха виновни, но въпреки разликата във възрастта, която не притесняваше нито нея, нито него, двамата изживяха кратка любов.