Докато Джулиъс навиваше поводите с техните лъскави пластмасови блесни, американецът и жена му отвориха по една бира и се разположиха доволно под тентата да утолят жаждата си.
В сандъка блестяха две огромни уаху[2] от по двайсет кила и половин дузина едри златоперки, които само допреди няколко часа се стрелкаха под плетеница от водорасли ни петнайсетина километра оттам.
Шкиперът на горната палуба провери курса и увеличи скоростта. След по-малко от час корабчето му щеше да се плъзне в залива Търтъл Коув.
„Фокси лейди“ сякаш усещаше, че работният ѝ ден привършва и мястото ѝ в тихото пристанище вече я очаква, защото топеше опашка, виреше нос и уверено пореше синята вода. Джулиъс се наведе през борда, напълни кофата и отново обля палубата.
По времето на Жириновски щабът на Либералдемократическата партия се помещаваше в една порутена сграда на Рибни ряд, малко след улица „Сретенка“. Видът ѝ шокираше посетителите, които не познаваха странния нрав на Влад: олюпена мазилка, оплюти от мухи плакати на демагога върху прозорците, прах и мръсотия. Зад нащърбената черна врата се откриваше мрачно фоайе с щанд, на който се продаваха фланелки с лика на лидера, и цяла редица реквизитни черни кожени якета, носени като униформа от поддръжниците му.
Голото стълбище, боядисано в тъмнокафяво, водеше до първия полуетаж, затворен с решетки, зад които навъсен пазач се осведомяваше по каква работа идва посетителят. Едва когато отговорът се окажеше задоволителен, човек биваше допуснат до мърлявите помещения на горния етаж, където заседаваше Жириновски, когато беше в града. Из цялата сграда гърмеше оглушителен хард-рок. Така ексцентричният фашист смяташе, че създава впечатление на човек от народа, а не на някой оял се номенклатурчик. Но Жириновски отдавна го нямаше, а Либералдемократическата партия се бе сляла с останалите ултрадесни и неофашистки партии в така наречения Съюз на патриотичните сили.
Негов безспорен лидер бе Игор Комаров. Той бе замесен от съвсем друго тесто. И все пак, понеже намираше логика в това да показва на бедните и онеправданите, към чиито гласове се стремеше, че Съюзът на патриотичните сили не си позволява излишни луксове, той запази сградата на Рибни ряд, но ръководеше Съюза от друго място.
Инженер по професия, Комаров бе работил с комунистите, но не и за тях. В политиката бе влязъл едва и средата на Елциновия период. Беше избрал Либералдемократическата партия и макар вътрешно да ненавиждаше Жириновски заради пиянските му ексцесии и мръснишкия му език, кротката му работа в редиците го бе извела до политбюро, вътрешния съвет на партията. Оттам, след поредица тайни срещи с лидерите на другите ултрадесни партии, той успя да обедини всички десни фракции в Русия в Съюз на патриотичните сили. Поставен пред свършен факт, Жириновски се оказа принуден да приеме съществуването на Съюза и попадна в капана да оглави първия му пленум.
Пленумът поиска оставката му и го изрита. Комаров отказа да поеме поста, но се постара той да попадне в ръцете на безгласна буква, човек без замах и организационен талант. Година по-късно вече му беше лесно да се възползва от разочарованието в Съюза, за да се освободи от бутафорната фигура и сам да заеме председателското място. С това мераците и кариерата на Владимир Жириновски приключиха.
Две години след изборите през 1996-а обновените комунисти започнаха да губят позициите си. Привържениците им бяха предимно пенсионери и хора на средна възраст и партията срещаше сериозни трудности при набирането на средства. Без подкрепата на едрите банкери, членският внос се оказа крайно недостатъчен и парите и обаянието на Социалистическия съюз постепенно се стопиха. Към края на 1997-а Комаров вече беше бсзспорен лидер на ултрадесните и се намираше в най-изгодно положение да се възползва от нарастващото отчаяние на руския народ, което се ширеше в изобилие.
На фона на цялата тази бедност и разруха обаче се демонстрираше и такова охолство, че човек оставаше потресен. Онези, които имаха пари, ги имаха с купища, предимно в чужда валута. Профучаваха по улиците в дълги лъскави лимузини – американски или немски понеже заводът ЗиЛ отдавна бе спрял производството, – често придружавани от мотоциклетисти да разчистват пътя пред тях и почти винаги следвани от втора кола, пълна с телохранители.
Човек можеше да ги види всяка вечер – във фоайето на Болшой театър, в баровете и банкетните зали на „Метропол“ и „Национал“,– съпровождани от държанките им, които разнасяха палта от самур и норка, аромат на френски парфюми и блясък на диаманти.
В Държавната дума делегатите се надвикваха и размахваха листове с процедурни предложения и гласувани резолюции. „Като гледам целия този фарс, се сещам за всичко, което съм чувал за последните дни на Ваймарската република“, каза веднъж един английски кореспондент.
Единственият човек, който изглеждаше способен да внесе макар и блед лъч на надежда, бе Игор Комаров.