i ea1403da12425be3

Дмитрий. Както и да е, това беше достатъчно, че разговорът ни да не бъде подслушан.

Дмитрий се обърна към мен. Седнах на един стол.

- Вие с Таша сте в съвсем различни ситуации. Тя може да бъде в безопасност в живота

ми. Ти не можеш.

- И все пак, - рекох, като гневно отметнах коса – очевидно е добре и аз да съм в живота

ти, когато е удобно – да речем, когато трябва да се изпълни нещо или да се предаде

съобщение.

- Не изглежда да имаш нужда от мен в живота ти – отбеляза той сухо, като кимна леко

към дясното ми рамо.

Отне ми момент да осъзная какво бе станало. Като бях отметнала косата си, бях

разкрила врата си и съответно ухапването. Опитах да не се изчервявам отново, след

като знаех, че няма от какво да се срамувам. Дръпнах отново косата си.

- Не е твоя работа – изсъсках, като се надявах, че пазителите не бяха видяли.

- Именно, - той звучеше триумфално. – Защото трябва да изживееш собствения си

живот и то далеч от мен.

- О, за Бога – възкликнах. – Ще спреш ли с...

Очите ми се отместиха от лицето му, защото внезапно цяла армия ни заобиколи.

Добре, не беше съвсем армия, но преспокойно можеше да мине за такава. В един

момент бяхме само Дмитрий, аз и охраната му и после изведнъж цялото помещение се

изпълни с пазители. И не просто някакви пазители. Носеха униформите от черно и

бяло, които обикновено носеха всички пазители при официални случаи, малките

червени нашивки на яките им ги отличаваха като пазителите от охраната на кралицата.

Имаше най-малко двадесет от тях.

Бяха смъртоносни и опасни, най-добрите от най-добрите. В цялата история убийци,

които са нападали монарси, са били убивани от кралската охрана. Те бяха ходещата

смърт – и се събираха около нас. Двамата с Дмитрий млъкнахме, несигурни какво се

случваше, но уверени, че заплашваха нас. Масата му и столовете бяха между нас, но все

пак веднага застанахме в обичайната бойна поза, когато враговете са те обградили –

гръб до гръб.

Охраната на Дмитрий носеше обикновени дрехи и всички изглеждаха малко изумени да

видят колегите си, но с бързината на пазители, ескортиращите веднага се присъединиха

към приближаващата охрана на кралицата. Вече нямаше усмивки и шеги. Исках да се

хвърля пред Дмитрий, но в тази ситуация беше доста трудно.

- Трябва веднага да дойдеш с нас, - каза един от пазителите на кралицата. – Ако се

възпротивиш, ще те отведем насила.

- Оставете го! – изкрещях, като местих погледа си от лице на лице. Как можеха още да

не вярват? Защо още го преследваха? – Не е направил нищо! Защо просто не можете да

приемете, че сега наистина е дампир?

Мъжът, който бе проговорил, повдигна вежда.

- Не говорех на него.

- Тук... тук сте за мен? – попитах. Опитах да се сетя за неща, които можеше да бях

причинила наскоро. Помислих върху лудата идея кралицата да е разбрала, че бях

прекарала нощта с Ейдриън и се вбесих от това. Това беше доста малко, за да изпраща

цялата си охрана за мен... или пък не беше? Наистина ли бях прекрачила границата с

лудориите си?

- За какво? – настоя Дмитрий. Високото му прекрасно тяло – което понякога може да е

толкова чувствително – сега бе изпълнено с напрежение и заплаха.

Мъжът продължи да ме гледа, като пренебрегна Дмитрий.

- Не ме карай да повтарям: ела тихо с нас или ще те принудим, - блясъкът на

белезниците светна в ръцете му.

Очите ми се разшириха.

- Това е лудост! Няма да отида никъде, докато не ми кажете как, по дяволите, това...

Именно тогава те очевидно решиха, че няма да дойда по тихия начин. Двама от

кралските пазители се протегнаха към мен и въпреки че технически работехме за едни

и същи хора, инстинктите ми се активираха. Не разбирах нищо, освен това, че нямаше

да бъда отведена като някаква престъпница. Избутах стола, на който седях по-рано, към

един от пазителите и се приготвих да ударя другия. Ударът ми беше жалък, тъй като той

беше по-висок от мен. Разликата във височините ни ми позволи да се измъкна от новото

му посягане и когато ударих силно краката му, леко сумтене ми подсказа, че бях

уцелила мястото.

Чух няколко писъка от различни страни. Хората, които работеха в кафето, се бяха

привели зад тезгяха сякаш очакваха да се започне престрелка с автомати. Другите хора, които закусваха, бързо се изправиха от масите си, като не обръщаха внимание, че

събаряха храна и чинии. Тичаха към изходите – изходите, които бяха блокирани от още

и още пазители. Това предизвика повече писъци, макар че вратите бяха блокирани

заради мен.

През това време се присъединяваха още пазители. Въпреки че успях да нанеса няколко

добри удара, знаех, че ме превъзхождаха числено. Един пазител ме хвана за ръката и

опита да ми сложи белезници. Той спря, когато други ръце ме хванаха от другата ми

страна и ме издърпаха.

Дмитрий.

- Не я докосвайте, - изръмжа той.

Имаше нещо в гласа му, което би ме уплашило, ако се беше обърнал към мен. Той ме

избута зад себе си, като тялото му застана като щит пред мен, а отзад беше масата.

Пазителите ни заобиколиха от всички страни и Дмитрий започна да ги отблъсква със

същата смъртоносна величавост, която някога караше останалите да го наричат бог. Той