Гаснеща жарава

Хвърля през рамо бистър поглед, сякаш самият Северин е свидетел на неговия провал. Сетне със силно снишен глас издърдорва бързо:

— Какво правиш извън градските стени?

Заравям ръце дълбоко в джобовете на джинсите си.

— Просто се разхождах — отвръщам аз, полюлявайки се на пети. — Както правеше и ти преди малко. Нали? Докато уж беше на поста си.

Дори в тъмнината, в която влажната мъгла се суче около нас на досадни филизи, успявам да зърна руменината, заляла лицето му.

— М-м, да.

— Виж, не е кой знае какво — свивам рамене аз. — Имам предвид, и аз ще си мълча…

Гласът ми се снишава при очевидния намек.

— Да — бърза да се съгласи той. — И аз също. Върви.

Подканя ме с жест да вляза през портите.

— Давай.

Минавам покрай него с усмивка.

— Благодаря.

Доближавайки къщата на Нидия, се поколебавам, усмивката слиза от лицето ми. Прозорците са тъмни. Нидия и Тамра сигурно са изтощени, останали без сили след усилията си да заличат паметта на Уил.

Обръщам поглед към небето, представям си сестра ми така, както я видях — пореща въздуха в тъмната нощ, обзета от еуфория от усещането, което е все още ново и удивително за нея.

В тайнствената нощна тишина долавям някакъв звук — на скърцащ чакъл под тежестта на нечии стъпала. Пулсът ми се ускорява и затуптява в гърлото ми. Изчаквам, защото първо решавам, че Левин е променил решението си и ме е последвал, за да ме издаде.

Устните ми се разтеглят в усмивка, обръщам се назад, готова наново да го убеждавам да забрави, че ме е видял да се вмъквам тайно в селището.

Но него го няма.

Свъсвам вежди и мярвам неясната фигура на Левин, който все още стои на пост край караулката в далечината. Завъртам се на триста и шейсет градуса, взирайки се напрегнато в сивите къдрици на мъглата, разстилаща се като някакъв вечен прилив. Парата полепва по кожата ми подобно на тънък слой гланц.

Няма никого.

Вятърът сменя посоката си и повлича мъглата след себе си. Тънките струйки около лицето ми се раздвижват и гъделичкат страните ми.

Пук.

Очаквайки най-сетне да видя някого, се обръщам рязко по посока на хрусналата клонка и дългите ми кичури коса изплющяват по лицето ми.

— Ехо? — кънти гласът ми в нощта. — Кой е там?

Гледайки гневно в трептящия като дим въздух, си представям как се появява някой от патрулите, но не се случва нищо такова. Топлината напира изпод опънатата ми кожа, събужда инстинкта ми за самосъхранение — бий се или бягай. Един постови не би крил присъствието си.

И все пак чувството, че не съм сама, не ме напуска.

Обгръщам с ръце раменете си и ги разтривам. Отново поемам в нощната мъгла, бързайки да се прибера у дома.

Вече съм почти в центъра на селището, когато един глас прекъсва ритмичния звук от стъпките ми.

— Здрасти.

Спирам рязко и се извръщам, за да видя Касиан, който се появява от мъглата.

— Ти ли ме следеше, докато се придвижвах из града? — питам настоятелно. — Защо не каза нищо?

— Какво? — смръщва се той. — Не, чаках те тук.

Втренчвам се в него с подозрение, после отново поглеждам през рамо сякаш ще зърна някого там — някой, който се спотайва и ме шпионира.

Отново обръщам очи към него, когато ме пита:

— Направи ли го? Каза ли му да не се връща повече?

— Да, казах му.

И наистина беше така. Поне в началото.

Свеждайки поглед, тръгвам отново с ръце, скръстени на гърдите ми.

Той закрачва редом с мен.

— Ти как си?

— Ще се оправя — тръсвам глава. — Днес се случиха… много неща.

— Така е, зная — той се спира, поставя и двете си ръце на раменете ми и се вглежда в мен. — Постъпи правилно.

Правилно. Вече дори не зная какво означава това. В гърлото ми засяда буца. Неспособна съм да проговоря, да изрека поредната лъжа. Само кимам отривисто. Изплъзвам се от ръцете му и му обръщам гръб, не желая да съм близо до него. Присъствието му ме кара да се свивам… изпълва ме с вина. Заради целувката. Заради лъжите, които му наговорих тази вечер. Заради вероятността да напусна прайда завинаги и да предам доверието му.

Той ме настига и аз плъзвам поглед към него, нетърпелива да остана сама.

Изглежда, че ме разбира без думи.

— Ще те изпратя до вас, за да не докладват за теб, ако те спрат. Ще им кажа, че съм те придружил, след като си ходила да видиш Тамра.

Тези думи ми напомнят какъв ще бъде животът ми тук, ако остана. Няма да бъде лош живот. Касиан винаги ще ми бъде приятел, ще ме защитава и ще ми помогне отново да намеря мястото си в прайда. И накрая ще ме приемат отново. Ако си изиграя ролята.

Ако мога да забравя Уил.

Ако мога да се преструвам, че не съм нещастна. Всичко зависи от мен.

Долепим пръсти до устните си, които още помнят усещането за него. Не мисля, че някога ще мога да забравя. Последните седмици се опитвам да убедя сама себе си, че мога да го оставя зад гърба си… че вече съм го оставила. Тази нощ опроверга всички илюзии. Винаги ме е чакал. И винаги ще ме чака.

Дни по-късно стоя пред вратата на майка ми и почуквам леко.

— Мамо — повиквам я.

Тихото бръмчене на телевизора й се чува и през вратата. Смяната й е свършила преди часове, значи от известно време си е вкъщи. Сигурно е гладна. Не видях съдове в мивката.