Гаснеща жарава

Оставам в прегръдката му, без да се съпротивлявам. Твърде слаба съм. Липсвал ми е прекалено много. Мислех, че мога да го забравя, да намеря бъдеще в прайда и макар че мисълта за това убиваше част от мен, ставащото в момента може да се окаже по-зле. Да го прегръщам, да вдишвам познатото ухание, да го имам за кратко и после отново да му кажа сбогом — сякаш отново се гмурвам в ада.

Напрягам очи в тъмното, за да се насладя на малкото, което успявам да зърна. Красотата му, от която ме боли. Очите му, дълбоко разположени под тъмните вежди. Косата, която непрекъснато се бунтува и пада върху челото му, молейки ръката ми да я отметне назад. Устата му, устните му.

Опитвам се да запомня всичко, решена да запечатам образа му в душата си. Така ще мога да го извиквам в онези бъдещи мигове на покой, когато ще оставам сама в тъмното и ще мога да се отдавам на размисли.

Пръстите му обхващат раменете ми.

— Значи се отказваш от нас, Ясинда?

Взирам се в лицето му, което се губи в нощния мрак.

— Опасно е. Не само за нас. Но и за другите. Става дума за живота на безброй дракита и хора.

Ръцете му се плъзват нагоре към лицето ми и вече не мога да устоя. Широките му длани. Силните му пръсти, толкова нежни, когато ме прегръща. Очите ми горят. Примигвам отчаяно, в опит да спра сълзите си.

— Къде е вярата ти? — палците му леко се притискат в бузите ми. — Ще намерим начин.

Поклащам глава.

— Не знаеш какво преживях.

— Нараниха ли те? — гласът му добива режещи нотки, а ръцете му усилват натиска. — Когато се върна тук, те…

— Не — побързвам да кажа. — Добре съм. Не че не заслужавам наказание. Уил, аз се разкрих пред ловците.

— Тогава да останем само двамата. Без прайд. Без ловци. Няма да се налага да рискуваме нечий живот.

— Какво имаш предвид?

— Да избягаме заедно.

12

За кратък миг, докато осмислям чутото, оставям надеждата да проправи път към сърцето ми, което бие неудържимо. Аз. Уил. И нищо друго.

— Как? Къде ще отидем?

— Където и да е.

Надеждата веднага ме напуска. Смятах, че може би има конкретен план. Че може би има някакъв шанс.

— Това е просто една мечта, Уил — погалвам бузата му. — Красива мечта.

Отдръпва се от ръката ми, сякаш не желае да приеме утешителния ми жест, щом е придружен от отхвърляне.

— Не е нужно да е само мечта. Може да бъде истина, Ясинда. Ела с мен. И ще стане реалност.

В мен се надига отчаяние заради празните надежди, които ми дава.

— Но как? — настоявам да зная. — Къде ще отидем? Как ще живеем?

— У баба ми. Тя ще ни помогне, ще ни приюти за кратко.

Примигвам.

— Баба ти?

За пръв път чувам, че има баба, но пък с Уил все още не знаем много един за друг. Наясно сме с големите неща. С тайните. Дреболиите някак са се изгубили между тях и сърцето ми се свива от болка при мисълта за всички онези дребни неща, които тепърва бихме могли да открием един за друг, стига да бъдем заедно. Само да имахме времето, шанса… ако водехме нормален, простичък живот.

— Няма да останем при нея вечно. Баща ми накрая ще се сети къде съм отишъл и ще дойде да ме търси, но тя ще ни услужи с малко пари, за да си стъпим на краката…

Поклащам глава, докато все още се опитвам да проумея какво ми казва.

— И баба ти ще ни помага, без да ни издаде на баща ти?

— Тя е майка на майка ми и никак не харесва баща ми. След като мама почина, татко така и не й позволи да ме види. Смята, че си пъхала носа навсякъде. А когато се разболях… — чертите му се сковават. — Даже тогава не я пусна да ме навести.

Чувам и онова, което остава неизказано. Баща му не е искал тъща му да се навърта наоколо, докато на Уил му преливат кръв на драки.

Обзема ме мъчително чувство. Колко ли е била нужна на Уил, докато е израствал — единствената връзка с майката, която е изгубил. Дори след като се е разболял, при него е останал само баща му, за когото не може да се каже, че е топъл и ведър човек. Пред очите ми изниква момчешкото лице на Уил и нещо в мен се пречупва.

Самотата му намира отклик в мен — място, в което раните му се отразяват като в огледало.

— Тя не е толкова далеч… в Биг Сър.

— Не мога — отронвам аз. Думите засядат в устата ми и оставят ужасен вкус.

— Искаш да кажеш, че не искаш — упреква ме той. — Заради Касиан ли е? Вие двамата…

— Не — прекъсвам го. — Не е това, Уил. Той е един от малкото верни приятели, които са ми останали.

— Приятел. Аха. Сигурен съм, че иска само приятелството ти.

— Е, аз искам само това.

Лицето ми пламва при спомена за целувката. Целувка, която бе моментна грешка от моя страна или по-скоро предателство спрямо всички. Спрямо Уил. Тамра. Касиан. Дори спрямо мен.

Накланя глава към мен и челата ни се докосват.

— Значи, не желаеш Касиан… и все пак искаш просто да изчезна от живота ти? — прошепва той.

Този път само му кимвам. За мен е твърде болезнено да изрека тази лъжа. Сега, когато съм тук, с него… Не съм се чувствала толкова жива, откакто се завърнах в прайда. Откакто започнах да се самозаблуждавам, че все някога ще го забравя.

Той сякаш усеща слабостта ми. Плъзва ръце по бузите ми и заравя пръсти в косата ми, играейки си нежно с къдриците.