Гаснеща жарава

Крадешком поглеждам Касиан с боязливи очи, безмълвно му внушавам да не изрича нищо, да запази мълчание и да пощади живота на Уил.

Изразът на лицето му е напрегнат почти до болка, докато се вглежда съсредоточено в мен.

— Моля те — казвам само с устни. Не смея да рискувам повече, понеже виждам, че Мирам пристъпва напред със скръстени на гърди ръце, във войнствена поза.

— Турист? — пита тя.

Без да отклонява очи от мен, Касиан отвръща:

— Така изглежда.

— Дали ще дадат на Тамра да го обработи? — чуди се на глас Корбин.

— Вероятно — казва Мирам, повдигайки се на пръсти иззад насъбралата се група, за да зърне туриста.

Успявам да устоя на изкушението да го доближа повече, за да не изглеждам твърде любопитна и да събудя у тях подозрението, че с Уил се познаваме.

— Млад е — замечтано отбелязва Мирам. — И сладък.

Лаз изсумтява:

— Имаш предвид за човек.

— За човек — съгласява се Мирам и ме поглежда лукаво. — Ти какво мислиш, Ясинда? Нали си специалист по сладурите сред хората. Как ти се вижда?

Лицето ми пламва, но с всички сили се опитвам да изглеждам хладнокръвна при тази хаплива забележка.

— Стига, Мирам — скастря я Касиан.

— Вижте — обажда се Корбин. — Водят го в къщата.

Изсмива се грубо.

— Тоя няма и да разбере какво го е треснало по главата.

Докато го съпровождат до дома на Нидия, Уил не поглежда към мен, но зная, че и двамата усещаме взаимно присъствието си. Телата ни са в резонанс. Какво го е прихванало? Не може да не знае колко е опасно дори само да доближи прайда. Истината боли. Колкото и да се опитвах да го забравя, той и за миг не е забравил за мен. Дали това го прави по-силен от мен? Или по-слаб?

Всички влизат вътре, с изключение на двамата стражи. Те остават на пост пред вратата. Ако всичко върви гладко, Нидия ще упражни майсторските си умения върху него с помощта на Джабел. И на Тамра, предполагам. После ме връхлита паническата мисъл, че талантът на Джабел ще сработи при него. Ами ако тя успее и той се събуди объркан и озадачен, с насадени в ума му лъжи, неспособен да разграничи реалността от измислицата?

Извивам пръстите си до болка. Не мога да сторя нищо, освен да чакам. И да се надявам, че пак ще си спомни.

И после какво? Той знае къде е прайдът… къде съм аз. Вече ме е видял. Ще се върне. Ако отново го хванат, ще знаят, че е различен… че заличаването на спомени не му действа.

— Хайде — Касиан ме хваща за рамото. — Ще те изпратя.

Не се съпротивлявам дълго. Разбира се, че трябва да си вървя. В никакъв случай не бива да се мотая тук и да им дам причина да се съмняват, че имам някаква връзка с нарушителя.

Обръщам гръб и се оставям Касиан да ме води. Една мисъл се набива в главата ми в ритъм с пулсиращото ми сърце: той спази обещанието си. Дошъл е заради мен.

Не се сдържам и понечвам да погледна през рамо, но гласът на Касиан ме спира.

— Не поглеждай назад, Ясинда.

Заставям се да гледам право пред себе си. Прав е. Фактът, че Уил ме помни и е дошъл заради мен, не променя нищо. Не мога да тръгна с него. Няма да позволя сърцето ми да вземе връх над логиката. Нищо не се е променило. Ние сме опасна комбинация. Като огън и масло.

Касиан не обелва и дума, докато не стигаме до вкъщи.

— Къде е майка ти? — пита той.

Правя му знак да изчака, за да проверя какво прави мама. Заспала е в стаята си на включен телевизор. За пръв път от дълго време насам я виждам с отпуснати черти на лицето. Тихо минавам край леглото и изключвам телевизора. Затваряйки вратата, се връщам при Касиан, който крачи из всекидневната.

Мастиленочерните му очи се вперват в мен.

— Как е намерил…

— Сигурна съм, че е въпрос на късмет. Твърде много се е доближил до селището и патрулът го е заловил — побързвам да обясня. Не бива да узнава, че Уил може би е развил устойчивост срещу заличаване на паметта.

На лицето му се изписва раздразнение.

— Ясинда, той не е невинен турист.

— Да, зная — скръствам ръце пред себе си. — Той е ловец.

Издържам на погледа му и между нас се възцарява напрегнато мълчание. Най-сетне го питам:

— Е, защо не каза нищо?

— Откъде знаеш, че няма да кажа?

— Ще го направиш ли?

Той стисва челюсти с непреклонен вид, сякаш ще каже „да“, но сетне издишва тежко и извръща поглед за кратко. Не съм сигурна на кого е по-ядосан: на мен или на самия себе си.

— За да ме намразиш ли? За да гледам как го убиват? Какво удовлетворение ще ми донесе това?

Не отвръщам. Само го гледам. Вече не съм изненадана, че Касиан може наистина да държи на мен. На мен самата, а не на това, което представлявам. Той не ми е враг. Вярвам, че иска да ми помогне. Защо иначе ще си дава труда да защитава момче, за което не бива дори да ме е грижа?

— Трябва да го пуснеш да си върви, Ясинда.

Кимвам с глава, но движението е болезнено. От него слепоочията ми започват да туптят.

— Зная.

— Но е необходимо той да го разбере — натъртва Касиан многозначително.

Срещам погледа му и бавно започвам да проумявам какво ми казва.

— Искаш да говоря с него?