Гаснеща жарава

Само че тя е права. Повече, отколкото си дава сметка. Глупаво е да продължавам да мисля за Уил. Не е редно. Той е нещо повече от недосегаем човек. Повече от ловец. Нещо много по-лошо.

Във вените му тече кръв на драки. Някой като мен — а може би и не само един — е умрял, за да може той да живее. Ако баща му е виновен за това ужасно дело, как е могъл изобщо след това да погледне Уил в очите? Да го докосне? Да го прегърне? Да го целуне? Сигурно е добре, че никога повече няма да се изправя лице в лице с него. Трябва да изкореня от най-тъмните кътчета на сърцето си надеждата, че той ще удържи обещанието си да ме намери.

— Отказала съм се от него — произнасям кротко.

Мама се взира в мен, не изглежда съвсем убедена. Но аз имам нужда да убедя повече себе си, отколкото нея.

Вечерта, когато си лягам, заковавам поглед в звездите, с които татко ми бе помогнал да украся тавана преди години, и постепенно започвам отново да се чувствам в безопасност. Точно както се чувствах като малка, знаейки, че родителите ми спят в съседната стая — напълно сигурна и защитена.

Когато спирам да контролирам мислите си, те се втурват към Уил. Той ме чака в беззащитното ми сърце. И така дремеща и полузаспала, започвам да си спомням. Спомням си него — по-точно нас — преди светът да се срути под краката ми. Усмихвам се леко, докато спомените минават през съзнанието ми. Това продължава, докато копнежът става прекалено силен и болката от желанието ми — прекалено дълбока и пареща като горещите сълзи, които се стичат по бузите ми.

Нищо не е свършило. Това не е краят за нас… Ще се върна за теб. Ще те намеря. Наистина. Отново ще бъдем заедно.

— Не — прошепвам в тихата стая, въпреки че сърцето ми кърви. Една предателска част от мен иска да продължи да вярва в това завинаги. — Няма да бъдем заедно.

Тогава се събуждам за ужасната трудност и простенвам от внезапната болка, която се забива като нож в сърцето ми. Той е забравил всичко. Няма да си спомня, че ми е дал това обещание. Докосвам с пръсти треперещите си устни. Ти няма да си спомняш, че съм си тръгнала. Нито защо е трябвало да го направя. Просто ще си мислиш, че съм напуснала Чапарал и съм те изоставила.

Извръщам се и забивам лице във възглавницата, за да заглуша стона, който се кани да изскочи от гърдите ми.

Дали изобщо се сеща за мен? Отчаяно се чудя колко назад във времето и какво точно си спомня? Каква част от мен вече не съществува за него? Тамра е още неопитна. Може би не ме е изтрила напълно от паметта му? Клатя глава при тази мисъл. Прехапвам устни и усещам вкуса на собствената си кръв. Откъсвам зъбите си от наранената си плът и си казвам, че ставам параноична. Не съм чувала досега за шейдър, която може да заличи цели седмици от нечие съзнание. Не е възможно. Не би могло да е.

И тогава разбирам, че трябва да попитам Тамра. Трябва да разбера дали знае каква част от спомените на Уил е изтрила. Какво е успяла да заличи и в сърцето му.

Обръщам се настрани и се чувствам малко по-добре. Утре ще я попитам.

Това решение по някакъв начин ме успокоява. Вече имам какво да очаквам, макар че каквото и да ми каже Тамра, то няма да промени нищо.

Уил е на километри от мен в Чапарал. А аз ще остана тук.

Когато на следващата сутрин излизам на верандата на къщата ни, въздъхвам с радост и облекчение — копоите ни са си тръгнали. Сигурно Северин е решил, че вчерашният ни разговор е достатъчен, за да ме държи под контрол.

Още е рано. Гъста мъгла се стеле ниско над земята, обвива прасците ми и изтънява, като се вдига нагоре. Тръгвам към къщата на Нидия, твърдо решена да попитам Тамра дали според нея е успяла да ни укрие от Уил и останалите. Все пак й беше за първи път. Как би могла да е сигурна, че е знаела какво прави?

Кучето на Джабел излая. Ускорявам крачка и ми се струва, че виждам щорите да помръдват. Не искам да се бавя в разговори с лелята на Касиан. Поглеждам през рамо и се чудя дали тя не е причината Северин да изпрати гардовете у дома. В края на краищата е удобно да имаш зорки очи в къщата срещу дома на сестра си.

Трябваше да гледам къде вървя. Извиквам, когато се блъскам в друго тяло. Две ръце ме хващат и ме задържат на краката ми. Издухвам падналите върху лицето ми кичури и заставам очи в очи с Корбин, сина на Джабел.

— Ясинда — поздравява ме той. — Радвам се, че се върна. — Устата му се разтяга в усмивка, която изглежда нереална, но пък винаги е било така. С Корбин сме връстници, в един клас сме в училище. Но никога не сме били близки. Той винаги бе имал зъл характер, мамеше в училище и в игрите. Правеше си жестоки шеги с по-малките. Когато стана ясно, че съм огнедишаща, той изведнъж смени отношението си към мен и се опита да се сближим, но на мен вече ми беше ясна истинската му същност.

Прилича на чичо си Северин. Много повече от Касиан. Заради очите е — и Корбин, и Касиан имат едни и същи мъртвешки очи. Пораснал е още, докато съм била далеч, ако това изобщо е възможно. Почти е стигнал Касиан на ръст. Измъквам се от ръцете му и се опитвам да не изглеждам уплашена.

— Накъде си тръгнала? — пита той.