Духless

— Виж какво, защо непрекъснато ми опяваш за тази духовност? Можеш ли поне да ми обясниш разумно какво според теб представлява тя? Довърши го, че аз нещо едва си фокусирам погледа…

Подадох коза на Миша и той го довърши с две дръпвания. Лицето му просветна още повече, той стана, наля чай на себе си и на мен, намести очилата си, погледна ме като човек, който обяснява на туземец, че книгите са създадени не за да си палиш огъня с тях, и каза:

— Това не може да се обясни, това може само да се усети на нивото на възвишените материи. Това или го има, или го няма…

— А според мен, Миша, това е просто някакъв словесен паразит на питерската интелигенция. Нали знаеш, както кварталните алкохолици употребяват паразита „да го еба“. Аз, да го еба, отидох, да го еба, в магазина, да го еба, а пък там, да го еба, имаше, да го еба, такава опашка, да го еба, че направо, да го еба, свят да ти се завие, да го еба. А пък вие вместо „да го еба“ употребявате „духовност“, което всъщност е едно и също в контекста на изречението… И всъщност това вече е паразитна дума. Вместо нея можете да използвате украинската дума „незалежност“. И тя не означава нищо на руски, но звучи красиво.

— Ей-ей, мери си приказките, не можеш да слагаш всичко в един кюп, нещата не са чак толкова елементарни. Всъщност ти чел ли си нещо друго, освен твоите книжки за рекламата? Например руската класика? И поне веднъж посрещал ли си изгрева??? Поне на балкона… Поне веднъж чел ли си стихове??? Прочети, може и да разбереш нещо.

— Тези препратки към класиката и лириката направо звучат страхотно. За когото и да се сетиш, всеки от „героите на нашето време“ — Чацки, Онегин, Печорин — всички тези персонажи са водили абсолютно безцелен живот, търсили са смисъла му, духовните устои и т.н. Дори човек да чуе само теб, ще разбере, че търсенето на „духовността“ продължава вече три века. До ден-днешен, Миша.

— Трудно се говори с теб. Ти просто не искаш да разбереш, така ти е по-лесно, а всъщност руската обществена мисъл се е шлифовала точно в тези търсения. — Този път Михаил вече изглеждаше съвсем сериозен. — И затова те са били хора, а не хомо брендикус. Разбери, когато хората прекарват живота си в търсене на смисъла на човешкото съществуване и в търсене на начини да пречистят душата си от материалната гадост, животът им се озарява от невидима за обикновеното човешко око духовна светлина. А пък на вас, ако ще да ви пуснем цялото осветление на стадион „Петровски“ над главите, пак ще ходите като слепи котета, ще се блъскате един в друг, ще удряте челата си и ще питате: „Олеле, какво е това? А ти какво имаш?“ — Миша седеше изправен като разобличаващ съдия и ме пронизваше с поглед изпод очилата си…

— Ох-х, Миша, нещо не ми се ще да затъвам отново в тези дебри. Хайде да си поговорим за по-приятни неща, искаш ли? И без това не вдявам нищо от тази твоя шибанящина и пак ще стане като миналия път. Драхме си гърлата чак до сутринта.

— А ти защо затъна в оная японистика? Не стига, че не знаеш други думи, освен „тойота“ и „Мураками“, ами на това отгоре ме обвини, че имам шаячно мислене на европейски бюргер.

— Аз ли…? Добре де, Миша, да го забравим. Е? Хайде да забием по още една и да обсъдим политиката. Тая духовност да върви на майната си…

— Хайде.

Докато аз приготвях третия коз, Миша наряза телешки салам и черен хляб. Отбелязах наум, че всеки път, когато се напушеше, в него се пробуждаше домакинска страст в стил „готов съм да се омъжа за всяка, стига да се съгласи“. След като разпалих коза, взех от перваза на прозореца един вестник, в който вниманието ми привлече заглавието „В каква страна ще живеят децата ни?“, а до него беше портретът на Михаил Ходорковски зад решетките.

— Чуй какво са написали — казах на Миша. — „Нашата страна прилича на разтурено комунално жилище, в което са се нанесли нови собственици и се опитват да го благоустроят. Във всяка стая цари отделен бардак със собствени правила. Докато новодомците сменят печката, тръбите в банята се пукат…“ как ти звучи този пасаж?

— Пълна тъпотия. На мен лично нашата страна ми прилича на петстаен апартамент в центъра на Москва, който някакъв млад нехранимайко, страдащ от безделие и алкохолизъм, е получил съвсем случайно по наследство от някаква далечна леля. Апартаментът е огромен и натъпкан с разни антикварни предмети, които този пич разпродава и прахосва парите по кръчми и жени.

— А после какво ще стане?

— Кога „после“?

— Ами, когато антикварните предмети свършат?

— Обикновено в живота се случва следното. Когато антикварните предмети свършват, продават жилището. — Той заби ножа в дървената дъска, върху която току-що бе нарязал салама. — Или по-лошо. Пристигат няколко претенденти за наследството на лелята и става ясно, че тя изобщо е живяла там незаконно и че ако въпросът се проучи по-внимателно, излиза, че изобщо не е имало такава леля и т.н.

— Миша, теорията ти е много страшна, същински ужас.