Духless

— Ще идем ли да потанцуваме? — попитах (струваше ми се, че хуморът би могъл да поразреди известното неудобство, което се настани между мен и служителите на органите на реда).

— Ей-сега ще потанцуваш, мръснико — обади се третият (най-ниският) иззад гърба ми, — ти наистина ли не разбираш какво става? Ей-сега ще ти покажем едни танци.

— А на теб не ти ли е още рано да ходиш по клубовете? Според мен, тук пускат само хора, които са навършили осемнадесет години…

— Ти май си решил, че тука си правим шегички, а, говедо? Ако не си затвориш устата, ей-сега ще ти счупя носа. — Той изостана малко от онзи, който вървеше от лявата ми страна, удари ме лекичко в бъбреците и шепнеше разпалено в ухото ми. Стори ми се, че дори подскачаше, докато ми говореше.

— Другари, не му позволявайте да ме удря, чувате ли? Освен това устата му смърди. А най-различни световни конвенции в защита на хуманното отношение към хората забраняват те да бъдат тровени с газове. Между другото, Русия също ги е подписала.

Третият пичага разкриви лице от злоба и вероятно изпита огромно желание да ме удари.

— Спокойно, Паша, спокойно — каза му младежът с кавказката физиономия. — Престани да се лигавиш. Защо си създаваш излишни проблеми? — това вече се отнасяше за мен.

И действително, оперативният работник с кавказка външност ми казваше самата истина. Първо, човек, който живее в мегаполис, не трябва да употребява никакви наркотици. В този град и без това всички бяха безумци и беше доста опасно да стимулираш и да променяш съзнанието си. Второ, ако все пак употребявате някакви стимулатори и особено ако го правите на публични места, като по този глупав начин се стремите да се приобщите към откачената част от населението, трябва да бъдете подготвени за това, че вашите упражнения рано или късно ще свършат в кабинета на следователя. И трето, което е и най-важното, когато попаднете в такава ситуация, не бива да се държите просташки с представителите на органите на реда. Защото, колкото и банално да звучи, работата им е много нервна. Всеки път, когато измъкват от тоалетната или от купето на автомобила някой надрусан баровец, те изпитват жесток когнитивен дисонанс. Само си помислете, че съдържанието на вашия нос съдържа доста висок процент от официалната им заплата, а едно посещение в заведения, където вие обичате да седите, е сериозен разход за тях. (Естествено, става дума за редовите служители, а не за началството им.) Затова, когато се сблъскат лице в лице с вас, на тях страшно им се иска да накажат класовия си враг. И да го направят на място. А на това отгоре вие ги провокирате с идиотските си номера. Колкото повече нажежавате ситуацията, толкова по-лошо и по-скъпо ще свърши това за вас. А най-важното, което трябва да осъзнавате във всеки един момент, е, че не съществува нищо, заради което не можете да бъдете подведени под отговорност. Особено когато ви заловят със завита на руло банкнота в носа. Всеки с работата си, приятелю…

Изведоха ме навън и тук нашите отношения изгубиха целия си романтичен хомосексуален ореол. Без много да се церемонят, те наведоха главата ми надолу, извиха още по-силно ръцете ми назад и извадиха мобилния от джоба ми.

— Ами обаждането на приятел? Имам предвид на адвокат? — попитах аз.

— Не сме в Америка. Там вместо батерия може да има хероин.

— Да бе. Има и спринцовка — казах вече не чак толкова весело.

Вместо мобилния те пъхнаха нещо в джоба ми. В главата ми стремително се мръкваше.

Цялата сцена се разигра пред очите на охраната на клуба, на която успях да извикам:

— Обадете се на Миша, имам проблеми!

В този момент ми сложиха белезници и ме натикаха на задната седалка на паркираното наблизо жигули. На задната седалка вече седеше някой.

— Пласьора ли спипахте? — попита той мъжете, които ме доведоха.

— Да. Всичко е в десния му джоб — отвърна му единият от „придружителите ми“.

Тъй като ръцете ми бяха закопчани с белезници на гърба, не можех да проверя какво друго имаше в джоба ми, освен моя плик. Отзад при нас седна още един човек с много мрачен вид. И така се озовах между двама служители на органите на реда. На предната седалка и зад волана седнаха двамата свидетели. Които се представиха точно така:

— Здравейте. Ние сме такова… абе, свидетелите.

Онзи, който седеше от дясната ми страна, започна разпита със стандартния въпрос дали нямам „предмети, забранени от действащото законодателство, за носене, притежание и т.н.“

Аз също отговорих стандартно, че „нямам, освен онова, което вашите служители пъхнаха в джоба ми“.

— Искате да кажете, че нашите служители си нямат друга работа, освен да носят наркотици и да ги подхвърлят на всички? — уточни той.

— Е, вероятно не на всички, просто производството няма да стигне за всички.

— Защо не престанем да се правим на идиоти и не разкажем всичко както си е? От кого ги вземаме, на кого ги продаваме, отдавна ли се занимаваме с това?