Духless

В това време навън доста се стъмни. Продължих да вървя покрай линията. Гората наоколо правеше пространството още по-тъмно, но в този случай тъмнината напълно съответстваше на състоянието ми. Дори нещо повече — тя ме успокояваше и ме настройваше меланхолично-философски. Най-ненадейно гората свърши и аз стигнах до брега на една река. Пред очите ми се ширна огромен железопътен мост, който предизвика в мен асоциации с филмите за войната. Във филмите от моето детство храбрите партизани взривяваха точно такива мостове с мощни подпори и с дълги железни дъги отгоре (дори не знаех как се наричат). Вагоните, които падаха в реката от взривените мостове, винаги ми се струваха като играчки и аз много се ядосвах от лошото качество на заснетите специални ефекти. През всяка друга нощ този мост щеше да предизвика в мен чувство на страх със своята подтискаща монументалност и огромните си размери. Но днес кой знае защо ме привличаше. Отначало с плахи, а после с уверени крачки се изкачих на моста и бързо стигнах до средата му. Съоръжението наистина беше великолепно. Вдигнах глава нагоре и веднага се почувствах много малък в сравнение с неговите огромни дъги. Искаше ми се да разбера колко часа е в момента. И тъй като не си бях взел часовника, започнах да ровя трескаво в джобовете си, но не открих мобилния си. Сигурно го бях оставил на поляната, докато пушех.

Помислих си, че в момента той се търкаля в тревата, а онези две кучета обикалят покрай него и го душат. От време на време той звъни и тогава кучетата отскачат изплашени и го наблюдават отдалеч. Вероятно заради черния му цвят и писъка му си мислят, че това е още един болен плъх, който пищи и се гърчи, но вече няма да може да избяга. Кучетата са невероятно доволни, че днес са извадили страхотен късмет и че кучешкият бог им е изпратил за ядене цели два мъртви плъха. Призори, мислят си кучетата, той съвсем ще се изтощи, и ще можем да го изядем. След това по-смелото куче изтичва до мобилния и го захапва, трошейки зъбите си в титановия му корпус…

Видът на кучешката паст със строшени зъби, който толкова ясно се очерта в ума ми, неволно ме наведе на една картина от детството ми. Картина, с която до ден-днешен асоциирах смъртта.

Не е тайна, че всички деца, които растат с приказките с щастлив край, с хубавите книги и с топлите грижи на околните, абсолютно не се замислят за смъртта. Дори нещо повече — те дори не подозират, че тя съществува. Когато бях малък, имах две пъстри папагалчета. И на два пъти стана така, че единият от тях изчезваше. В смисъл, че вечерта, когато лягах да спя, те бяха две, а не сутринта имаше само едно. Разбира се, в края на деня се появяваше още едно с малко по-различна окраска, но все пак се появяваше. Мама ми обясняваше, че сутринта едното от папагалчетата се е разболяло и че тя го е занесла в болницата, където много бързо са го излекували и са ни го върнали. И, естествено, че след като оздравяло, малко е променило окраската си, както подобава на всички оздравяващи. Веднъж видях, че едното от папагалчетата лежеше по гръб в клетката, вирнало нагоре вдървените си крачета и тъкмо се наканих да се разплача, но отново ми обясниха, че папагалчето се е разболяло и е заспало, а вечерта то отново стоеше живо и невредимо на мястото си. И пак беше малко по-различно на цвят…

По това време и през ум не ми минаваше, че мама, която се грижи за моята ранима детска психика, просто ми купуваше ново папагалче всеки път, когато някое от двете умираше. И тъй като бях свикнал, че в най-лошия случай приказните герои просто заспиват мъртвешки сън, но в никакъв случай не умират, вярвах на всички истории за болестите, бързото излекуване и други такива. Че какво друго можех да направя? Тогава за мен смъртта все още не съществуваше.

И ето, че веднъж вървях по улицата заедно с баба си и видях трупа на едно куче. Най-вероятно го беше блъснала кола. Тялото на кучето сякаш беше прекършено надве, муцуната му беше разкривена и страшно озъбена, а няколко от зъбите му бяха избити. И в този момент аз осъзнах, че НИКОЙ НЕ СПИ ТАКА. Че дори когато бяха омагьосани от най-страшните вещици, принцовете и принцесите от книгите спяха със спокойни красиви лица, докато не се намереше някой, който да ги целуне или да ги поръси с жива вода. И че те не бяха с разкривени физиономии и прекършени тела. Спомням си с какъв ужас попитах баба си какво се е случило с нещастното куче, осъзнавайки съвсем ясно, че с кучето се беше случило най-страшното. Баба ми ме погледна много тъжно и ми отговори, че кучето е умряло. Аз се давех в сълзи и през целия път до вкъщи задавах на баба си въпросите дали кученцето наистина няма да се събуди повече и дали наистина никой няма да може да му помогне.